Бенджамин прошепна нещо на един от спътниците си и той се обърна и забърза по пътеката, откъдето бяха дошли. Към тайнствения център „Хаулетс“. Атаклена долови трепет на безпокойство и за пореден път се зачуди какво става в тази долина, от която Робърт се бе опитал да я отклони въпреки опасността за собственото си здраве.
— Куриерът ще съобщи за състоянието на господин Онийгъл и ще уреди транспортирането му — каза Бенджамин. — А ние ще побързаме да му окажем първа помощ. Моля, заведете ни при него…
— Добре — каза тя. — Да вървим.
Когато минаваха покрай изправения камък, където беше срещнала предразумното същество, Атаклена вдигна поглед. Дали наистина бе „гартлянин“? Навярно шимите знаеха нещо за него. Преди да успее да попита обаче, Атаклена залитна и заби пръсти в слепоочията си. Шимите я зяпнаха.
В небето се появи гигантски кораб, който летеше точно над долината.
— Запушете си ушите! — извика Атаклена.
Проехтя гръм, тътен и рев, който повали всички на земята. Грохотът завибрира из каменния лабиринт и отекна в околните хълмове. Дърветата се разлюляха, приведоха се почти до земята.
Огромната машина бавно се спусна и изчезна от полезрението им. Буботенето на двигателите стихна до дълбок тътен, който заглушаваше шума на свличащите се камъни.
Шимите бавно се заизправяха. Нервно си шепнеха с дрезгави, тихи гласове. Бенджамин помогна на Атаклена да стане. Гравитационните полета на кораба я бяха заварили неподготвена.
— Това е боен кораб, нали? — попита я Бенджамин. — Другите никога не са били в космоса, но аз съм се качвал на „Вазарий“, когато преди няколко години мина насам. Дори той не беше толкова огромен!
Атаклена въздъхна.
— Да това е боен кораб. Сороски модел, струва ми се. И губруанците използват същия модел. — Тя погледна земянита. — Гарт вече не е обграден, шим Бенджамин. Започнало е нашествие.
Бенджамин стисна ръце и нервно задърпа пръстите си.
— Летят над долината. Чувам ги! Какво мислят да правят?
— Не зная — отвърна тя. — Защо не отидем да погледнем?
Бенджамин се поколеба, после кимна и поведе групата през острите камъни.
Бойният кораб летеше на четири километра източно от тях и на неколкостотин метра над земята, като хвърляше огромната си сянка над малката купчина мръснобели сгради на дъното на долината. Атаклена засенчи очи от ярката слънчева светлина, отразена от металносивите страни на машината.
Дълбокият гърлен рев на гигантския крайцер беше зловещ.
— Той просто си лети! Какво правят? — нервно попита един от шимите.
Атаклена поклати глава и отвърна на англически:
— Не зная. — Усещаше страха на човеците и шимите в селището под тях. А имаше и други източници на емоция.
„Нашествениците“ — разбра тя. Пси-щитовете им бяха свалени — арогантно отхвърляне на всякаква вероятност за съпротива. Атаклена зърна фигурите на тънкокости, покрити с пух същества, потомци на някакъв нелетящ псевдоптицеподобен вид. Откъслечни визуални картини живо се донасяха до нея през очите на един от офицерите на крайцера. Макар контактът да продължи едва милисекунди, короната й се дръпна назад от отвращение.
„Губруанци“ — вцепенено осъзна тя. Изведнъж всичко стана прекалено истинско.
Бенджамин ахна.
— Вижте!
От клапите на широкия корем на кораба блъвна кафява мъгла и бавно започна да се стеле над долината.
Страхът долу се превърна в паника. Атаклена се опря на един от острите камъни и стисна главата си с ръце. Опитваше се да потисне почти осезаемата аура на ужас.
Беше прекалено силна! Атаклена се опита да оформи глиф на покой в пространството пред себе си, за да спре прилива на болка и ужас, но всеки неин опит биваше отвяван като сняг от горещ огнен вихър.
— Те убиват човеците и ’рилите! — извика един от шимите и се затича надолу. Бенджамин изкрещя след него:
— Петри! Стой! Къде си тръгнал?
— Да помогна! — кресна шимът. — Ти що не помагаш? Не ти ли пука? Не чуваш ли как пищят! — Без да обръща внимание на криволичещата пътека, той се втурна надолу направо по сипея — най-прекият път към стелещата се мъгла и слабите отчаяни викове.
Другите шими войнствено погледнаха Бенджамин — очевидно споделяха същата мисъл.
— И аз отивам — каза едното шими.
Стеснените от страх очи на Атаклена потрепериха. С какво ли можеха да помогнат тези глупави създания?
— Идвам с тебе — викна й последният. И въпреки ругатните и крясъците на Бенджамин двамата също се заспускаха по стръмния склон.
— Незабавно спрете!
Те се обърнаха и я зяпнаха. Дори Петри рязко спря и увисна, хванал се с една ръка за някакъв камък, и замига към нея. Момичето използваше Интонацията на Безапелационната заповед едва за трети път през живота си.