Тя усети в Бенджамин частично облекчение… и в същото време страх.
Тримата по-млади шими тръгнаха на запад през острите камъни, като нервно надзъртаха през рамо, докато не се скриха от поглед.
Атаклена почувства облекчение по отношение на Робърт. Но постоянният страх за баща й си оставаше. Врагът сигурно първо беше ударил Порт Хеления.
— Хайде, Бенджамин. Да видим какво може да се направи за онези клетници долу.
Въпреки всичките си необикновени и бързи успехи в ъплифтирането, земните генетици все още имаха доста работа с неоделфините и неошимпанзетата. Оригиналните мислители все още се срещаха рядко и в двата вида. Според галактическите стандарти те бяха постигнали огромен напредък, но земните хора искаха още по-бърз прогрес.
Казваха, че когато ред турсиопсите, или така наречените „Понго“, се появил добър ум, той бил грижливо отгледан. Атаклена бе сигурна, че Бенджамин е също от по-развитите екземпляри. Нямаше съмнение, че този шим има поне синя карта за възпроизводство и че вече е наплодил много деца.
— Може би е по-добре да поразузная, госпожице — предложи Бенджамин. — Мога да се покатеря на дърветата и да остана над равнището на газа. Ще поогледам как стоят нещата и ще се върна.
Атаклена усети вълнението му. Тайнственият газ тук беше дълбок до глезените, но по-нататък в долината достигаше до дълбочина няколко пъти човешки ръст.
— Не. Ще останем заедно — твърдо отвърна тя. — Аз също мога да се катеря по дървета, ако искаш да знаеш.
Бенджамин премигна, очевидно спомнил си разказите за прословутата тимбримска приспособяемост.
— Хмм, вашият народ сигурно някога е живял по дърветата. — Той й отправи кисел, тревожен поглед. — Добре тогава, госпожице, да вървим.
После затича, подскочи в клоните на един почтидъб, изкатери се по ствола му, спусна се по друг клон и се прехвърли на съседното дърво. Хвана се за един люлеещ се клон и погледна назад към нея с любопитните си кафяви очи.
Атаклена прие предизвикателството, пое няколко дълбоки глътки въздух и се съсредоточи. Промяната предизвика трепет във втвърдяващите се върхове на пръстите й. Гърдите й се отпуснаха. Тя издиша, приклекна и се хвърли на почтидъба. Не беше лесно да имитира шима.
Напредваха бавно, като скачаха от дърво на дърво и пълзяха по обвитите в лиани стволове и клони. Бенджамин продължаваше да й хвърля скрити погледи. Сигурно забелязваше някои от промените, настъпили в нея — ръцете й бяха станали по-подвижни, раменете й — по-гъвкави, а дланите й се бяха отпуснали и разширили. Очевидно изобщо не беше очаквал, че един галактянин е в състояние да го следва по дърветата.
Той почти сигурно си нямаше и представа за цената, която щеше да й се наложи да плати за гийровата трансформация. Болката вече беше започнала и Атаклена знаеше, че това е само началото.
Гората бе пълна със звуци. Малки животинчета се щураха покрай тях, усетили зловенния дим. Атаклена долавяше бързото, горещо пулсиране на страха им. Когато стигнаха до върха на малък хълм, надвиснал над селището, чуха слаби викове — уплашените земянити се лутаха из мастиленочерната гора.
Кафявите очи на Бенджамин й казваха, че съществата долу са негови приятели.
— Газът се стеле над земята — каза той. — Само на няколко метра над къщите. Защо не построихме поне една висока сграда!
— Тогава първо щяха да я взривят — отбеляза Атаклена. — И чак после да пуснат газа.
— Ясно — кимна Бенджамин. — Е, да вървим да видим дали някой от другарите ми не се е скрил в дърветата. Може да са успели да помогнат и на някои от хората да се качат достатъчно нависоко.
Тя не попита Бенджамин за потиснатия му страх — за онова, което той не се осмели да каже. Но към тревогата му за човеците и шимите имаше примесено и нещо друго.
Колкото повече се спускаха в долината, толкова по-високо сред клоните се налагаше да се движат. За щастие мазният газ, изглежда, най-после се разнасяше, а също така се концентрираше, падаше като ситен дъжд от сив прах.
Щом зърнаха мръснобелите сгради на Центъра зад дърветата, Бенджамин ускори ход. Атаклена го следваше, доколкото можеше, но й беше все по-трудно. Ензимното изтощение взимаше своята дан и короната й пламтеше — тялото й се опитваше да отдели излишната топлина.
„Съсредоточи се — помисли си тя и се вгледа през прашния листак. — Върви!“
Дишаше с отворена уста. Виждаше като в мъгла. „Може би е нещо повече от гийровата болка — помисли си тя. — Може би газът не е предназначен само за земянити. Може да ме убива.“
Изминаха няколко мига, докато очите й отново се фокусират. И изведнъж видя един черен крак, покрит с козина… Бенджамин се бе вкопчил в клона над нея.