Ръката му леко докосна развяващите се, горещи пипалца на короната й.
— Просто почакайте тук и си починете, госпожице. Аз ще поразузная и веднага ще се върна.
Клонът отново се разлюля — и Бенджамин вече го нямаше.
Атаклена не можеше да направи нищо, освен да се вслушва в тихите звуци, идващи откъм центъра „Хаулетс“. Близо час след отлитането на губруанския крайцер тя все още чуваше паникьосани остри писукания и странни, ниски викове на някакво животно, което не можеше да определи.
Газът се разсейваше, но още смърдеше и Атаклена държеше ноздрите си затворени и дишаше през устата.
Короната й се поохлади и Атаклена се почувства заляна от емоции… човешки, на шимпанзета и на онова нещо, което се появяваше и изчезваше, нещото, което вече й беше станало почти познато. Минутите течаха и тя се почувства малко по-добре…
„Може би в края на краищата не умирам, поне не още.“
След миг осъзна, че съвсем наблизо става нещо. Усети, че я наблюдават — и то много отблизо! Обърна се и дъхът й секна. От клоните на едно дърво само на пет-шест метра от нея я гледаха четири чифта очи — три тъмнокафяви и един ясносин.
Като се изключеха може би неколцина от разумните полурастителни кантени, именно тимбримите бяха галактиките, които най-добре познаваха земянитите. Въпреки това Атаклена премигна от изненада, неуверена в това, което вижда.
Най-близо до дънера на дървото седеше женско неошимпанзе, само по шорти, и държеше в ръце бебето си. Кафявите очи на дребничката майка бяха разширени от страх.
До тях видя малко гладкокожо човешко дете, облечено в дочен комбинезон. Мъничкото русокосо момиченце плахо й се усмихна.
Но именно четвъртото същество я смути.
Тя си спомни една неоделфинска звукова скулптура, която баща й бе донесъл на Тимбрим от едно от пътуванията си. Беше точно след епизода с церемонията на Приемането и Избора на титлалите и навярно Ютакалтинг беше искал да й пусне звуковата скулптура, за да я извади от меланхолията й — да й докаже, че земните китообразни всъщност са очарователни същества, от които не трябва да се плаши. Беше й казал да затвори очи и просто да остави песента да я облива.
Какъвто и да беше мотивът му, ефектът бе обратен. Защото докато слушаше дивите, некултивирани мотиви, тя ненадейно се беше оказала потопена в океан и чуваше яростния рев на бушуващите вълни. Дори когато отвори очи и видя, че е в стаята си, не се успокои. За пръв път в живота й звукът надделяваше над зрението.
Атаклена никога след това не беше слушала онзи куб, нито пък беше чувала друго толкова странно нещо… докато не се сблъска със зловещия метафоричен свят в ума на Робърт Онийгъл.
Сега усети същото! Защото макар четвъртото същество срещу нея отначало да й заприлича на огромно шимпанзе, короната й казваше съвсем друго.
„Не може да бъде!“
Кафявите очи я гледаха хладнокръвно и спокойно. Очевидно съществото тежеше много повече от всички останали, взети заедно, и все пак държеше човешкото дете в скута си внимателно и грижливо. Когато малкото момиченце се заизвива, голямото създание само изсумтя и леко се помръдна, без да изпуска Атаклена от поглед. За разлика от обикновените шимпанзета, лицето му беше много черно.
Без да обръща внимание на болките си, Атаклена бавно запълзя напред, така че да не ги уплаши.
— Здрасти — внимателно каза тя на англически.
Човешкото дете отново и се усмихна и плахо наведе главичка в огромните космати гърди на закрилника си. Майката неошимпанзе се отдръпна назад, очевидно от страх.
Огромното същество с високо, плоско лице само кимна два пъти и отново изсумтя.
В него кипеше Потенциал!
Атаклена само веднъж беше срещала вид, съществуващ в тясната зона между животното и клиента. Това беше извънредно рядко срещано явление в Петте галактики, защото всеки новооткрит предразумен вид бързо биваше регистриран и придаден към някой пътуващ сред звездите клан за ъплифтиране и договор.
Тя осъзна, че създанието вече е стигнало далеч в еволюцията си към разумност.
Но пък се предполагаше, че пропастта от животното до мислещото същество не може да се прескочи самостоятелно! Наистина, някои човеци все още вярваха в старомодната идея, останала от невежите времена преди Контакта — теория, според която истинският разум можел да „еволюира“. Но галактическата наука доказваше, че прагът може да бъде прекрачен единствено с помощта на друга раса, която вече го е прекрачила.
И така чак до прословутите дни на първата раса — Прародителите — преди милиарди години.
Но никой никога не беше открил патроните на човеците. Именно заради това ги наричаха к’ху-нон — вълкони. Дали в древната им идея нямаше някакво зрънце истина? В такъв случай дали това създание също би могло да…