„А, не! Как не се сетих веднага?“
Изведнъж Атаклена разбра, че този звяр не е природно откритие. Не бе прочутият „гартлянин“, който баща й я беше помолил да потърси. Семейната прилика просто не можеше да се сбърка.
Пред нея беше група братовчеди, седнали заедно на клона високо над губруанския газ. Човек, неошимпанзе и… какво?
Тя опита да си спомни онова, което й беше разказал баща й — за разрешението човечеството да обитава родния си свят, Земята. След Контакта Институтите бяха признали de facto правото на хората на наемане. Въпреки това те трябваше да спазват Правилата за оставяне на Угар и други ограничения.
Пък и малко земни видове бяха отбелязани конкретно.
Огромният звяр излъчваше Потенциал като… Атаклена се сети за една метафора — като сигнален огън. Претърсвайки паметта си, тя най-после откри името, което й трябваше.
— Миличко — тихо каза тя. — Ти си горила, нали?
16.
Центърът „Хаулетс“
Звярът разтърси огромната си глава и изсумтя. Майката шимпанзе тихо изхленчи и погледна Атаклена с явен страх.
Но малкото човешко момиченце плесна с ръчички.
— ’Рила! Джони е ’рила! Като мен! — Мъничките юмручета на детето забарабаниха по гърдите на звяра, то отметна глава и издаде висок, ликуващ вой.
„Горила.“ Атаклена погледна гигантското безмълвно същество с почуда.
Тъмните ноздри на горилата се разшириха. Тя изсумтя срещу Атаклена и със свободната си ръка направи някакви знаци на човешкото дете.
— Джони пита дали сега ти ще бъдеш дежурна — изфъфли мъничкото момиченце. — Дано да си. Изглеждаш много уморена. Бенджамин нещо лошо ли е направил? Затова ли избяга?
— Не — отвърна Атаклена. — Бенджамин не е направил нищо лошо. Поне откакто го срещнах. Макар че започвам да подозирам…
Атаклена замълча. Нито детето, нито горилата щяха да разберат онова, което започваше да подозира. Но възрастното шими очевидно разбираше и очите му издаваха страх.
— Аз съм Ейприл — каза момиченцето. — А това е Нита. Бебето й се казва Ча-Ча. Понякога шимитата дават на бебетата си лесни имена, защото отначало не могат да говорят много добре — сподели то. — Очите му заблестяха. — Ти наистина ли си тим… бим… тимбимка?
— Тимбримка съм — кимна Атаклена.
Ейприл плесна с ръце.
— Оо! Вие сте готини! Видя ли големия космически кораб? Пристигна със страшен трясък и татко ме накара да тръгна с Джони, а после пуснаха газ и Джони ми запуши устата и не можех да дишам! — Ейприл сбърчи лице, все едно че се задушаваше.
— Обаче като се качихме на дървото, ме пусна. Намерихме Нита с Ча-Ча. — Тя хвърли поглед към шимите. — Нита е още много уплашена и не може да говори.
— Ти уплаши ли се? — попита Атаклена.
Ейприл кимна сериозно.
— Да. Но трябваше да спра да се страхувам. Нали само аз съм човек и трябваше да бъда дежурна, и да се грижа за всички. Може ли сега ти да си дежурна? Ти си наистина мила тимбимка.
Малкото момиченце плахо се зарови в масивните гърди на Джони и й се усмихна, като показваше само едното си око.
Атаклена почти зяпна. Никога досега не беше разбирала човешките същества — поне това на какво са способни. Въпреки съюза на народа й със земянитите, тя бе възприела част от разпространеното галактянско предубеждение и си представяше, че вълконите все още са донякъде диви. Мнозина галактяни не вярваха, че човеците са наистина готови да станат патрони. Несъмнено губруанците бяха изразили това убеждение в своята прокламация.
А детето напълно разпръсна тази представа. По закон и обичай мъничката Ейприл се беше грижила за своите клиенти, независимо че бе съвсем невръстна. И ясно разбираше своята отговорност.
Атаклена вече знаеше защо и Робърт, и Бенджамин не искаха да я оставят да дойде тук. Потисна първоначалния прилив на справедлив гняв. По-късно щеше да й се наложи да намери начин да съобщи на баща си — след като потвърдеше подозренията си.
— Има ли други човеци по дърветата? — попита тя.
Джони направи бърза поредица знаци. Ейприл ги преведе, макар че може би не разбираше ясно смисъла им.
— Казва, че неколцина се опитали. Но не били достатъчно бързи… Повечето тичали насам-натам и вършели „човешки неща“. Така ’рилите наричат всичко, което правят хората и което ’рилите не разбират — тихо поясни момичето.
Накрая майката шимпанзе, Нита, се обади:
— Г-газът… — Тя преглътна. — Газът н-направи хората слаби. — Гласът й едва се чуваше. — Някои от нас, шимите, също го усетиха… Мисля, че ’рилите изобщо не го почувстваха.