Изглежда, че съпротивата, планирана толкова грижливо от Планетарния съвет, се беше разпаднала за половин ден. Всички звена на командната верига се бяха разпръснали, защото никой не беше предвидил използването на заложнически газ. Какво можеше да се направи, когато почти всички човеци на планетата бяха изкарани извън строя?
Отделни групи шими се опитваха да се организират тук-там, главно по телефона. Но малцина замисляха нещо повече от мъгляви планове.
Разбира се, тя щеше да запази доказателствата, които бе събрала. Някой ден можеше да й се удаде възможност да ги предостави на тимбримските власти. Така народът й щеше да е в състояние да даде на човеците ужасно необходимия им урок за това как трябва да се държат като галактическа раса патрон, преди да е станало прекалено късно.
Ако вече не беше прекалено късно.
— Ето ги. Тъкмо навреме — каза Бенджамин.
Дълга колона се движеше през гората под тях. Дребни кафяви същества придружаваха по-многобройни от тях, по-едри и по-тъмни създания. Всички едри фигури носеха обемисти раници. Някои се подпираха на кокалчетата на ръцете си. Горили деца тичаха сред възрастните и размахваха ръцете си за равновесие.
Придружаващите ги шими бяха нащрек и здраво стискаха лъчеви пушки. Вниманието им не бе насочено нито към колоната, нито към гората, а към небето.
Тежките машини вече бяха стигнали по обиколни пътища до варовиковите пещери в планината. Но евакуацията нямаше да завърши, докато всички бегълци не стигнеха най-после в подземните крепости.
Атаклена се чудеше какво става в момента в Порт Хеления или на населените със земянити острови. Опитът за бягство на тимбримския куриерски кораб беше споменат още два пъти от нашествениците и после по този въпрос бе настъпило мълчание.
Ако не друго, тя щеше да разбере дали баща й все още е на Гарт и дали е жив.
Тя докосна медальона, увиснал на тънка верижка около шията й. Малкото украшение съдържаше майчиното й наследство — една-единствена нишка от короната на Матиклуана. От Ютакалтинг нямаше дори и толкова.
„О, татко! Как можа да ме оставиш без дори само една нишка от твоите, за да ме напътства?“
Колоната тъмни фигури бързо напредваше. Чу се ниска, подобна на ръмжене „музика“. Не приличаше на нищо, което Атаклена беше чувала. Тези същества винаги бяха притежавали сила, а ъплифтирането беше премахнало част от прословутата им деликатност. Засега съдбата им беше неясна, но те наистина бяха мощни създания.
Атаклена нямаше намерение на остане бездейна.
— Не съм много сведуща в земните езици, Бенджамин — каза тя. — Не знам една дума, която описва необичаен вид военни сили. Имам предвид армия, която се движи през нощта и тайно. Нанася бързи и безшумни удари, използва изненада, за да компенсира малкия си брои и лошите си оръжия. Чела съм, че такива сили са се срещали често в земната история отпреди Контакта. Това е к’ху-нон кранн, вълконска армия. Разбираш ли за какво говоря, Бенджамин? Има ли дума за това, което имам предвид?
— Да не би да искаш да кажеш… — Бенджамин хвърли поглед към колоната от отчасти ъплифтирани горили, които тромаво се движеха през гората и тътнеха своята гърлена маршова песен, и поклати глава. Очевидно опитваше да се сдържи. Но лицето му почервеня и накрая той избухна в искрен смях. Свлече се на земята, претърколи се по гръб и заподритва към небето.
Атаклена въздъхна. Първо на Тимбрим, после сред човеците, а сега и тук, с последните и най-груби известни клиенти — навсякъде попадаше на майтапчии.
Втора част
Патриотите
24.
Фибен
Високи, върлииести, напомнящи на щъркели фигури гледаха пътя от покрива на тъмен нисък бункер. Силуетите им, очертани на фона на късното следобедно слънце, бяха в постоянно движение, местеха се от крак на крак с нервна енергичност, сякаш и най-слабият звук би бил достатъчен, за да ги накара да полетят.