Сериозни създания бяха тези птици. И дяволски опасни.
„Не птици“ — напомни си Фибен, докато приближаваше пропускателния пункт. Поне не в земния смисъл.
Но сравнението беше подходящо. Телата им бяха покрити с фин пух. Остри яркожълти клюнове стърчаха от лъскавите им издължени лица.
И макар крилете им да се бяха превърнали в източени пернати ръце преди цяла вечност, те можеха да летят. Блестящо черните им гравитационни раници компенсираха онова, което бяха загубили предците им.
— Хайде, Тайхо — каза Фибен и дръпна юздите. — Не можем да висим тук, защото ония ще станат подозрителни. Освен това знаеш, че от тази трева ще имаш газове.
Точно зад коня ниско над земята се влачеше товарна кола. Очуканата ръждясала каросерия беше накамарена с чували от грубо зебло, пълни със зърно. Антигравитационният статор още работеше, но двигателят беше свършил.
— Хайде — отново дръпна юздата Фибен.
Тайхо игриво кимна, сякаш наистина го беше разбрал. Каишите се опънаха и гравитационният камион се залюшка след тях към пропускателния пункт.
— Стой! — Фибен неволно подскочи. Усиленият глас беше механичен, безизразен и твърд. — Мини, мини от тази страна… от тази страна за проверка!
Сърцето на Фибен се разтуптя. Радваше се, че ролята му е да изглежда уплашен. Нямаше да му е много трудно.
— Бързо! Побързай и се представи!
Фибен отведе Тайхо към мястото за проверка, на десет метра вдясно от шосето, завърза поводите за един от коловете на оградата и се забърза към мястото, където чакаха двама Войници на Нокътя.
Ноздрите му се разшириха от острия мирис на лавандула на галактяните. „Какъв ли вкус имат?“ — малко свирепо си помисли той. За неговия прадядо преди десет поколения нямаше да има никакво значение, че това са разумни същества. За предците му птицата си беше просто птица.
Той ниско се поклони, скръстил ръце пред себе си, и за пръв път погледна нашествениците отблизо.
Изобщо не изглеждаха толкова внушителни. Наистина, острият жълт клюн и подобните на бръсначи нокти бяха страхотни. Но пръчкокраките същества не бяха много по-високи от него и костите им изглеждаха кухи и тънки.
Нямаше значение. Това бяха създания, които пътуваха сред звездите — принадлежаха към старша раса патрон, чиито извлечени от Библиотеката култура и технология бяха кажи-речи всемогъщи много, много преди човеците да излязат от африканската савана. По времето, когато човешките тромави и бавни космически кораби се бяха натъкнали на галактическата цивилизация, губруанците и техните клиенти се бореха за положение сред могъщите междузвездни кланове. Свирепият консерватизъм и лесният достъп до Великата библиотека ги бяха отвели далеч напред, откакто техните собствени патрони ги бяха открили на родния им свят и ги бяха дарили с истински разум.
Фибен си спомни огромните бойни крайцери, тъмни и непобедими под искрящите си щитове, зад които проблясваха краищата на галактиката…
Тайхо изцвили и уплашено се дръпна, когато един от Войниците на Нокътя — небрежно хванал саблепушката си — мина покрай него, за да огледа камиона. Другият страж изцвъртя нещо в микрофона. Провесеният в мекия пух над тясната му, остра гръдна кост сребрист медальон завалено излъчи на англически:
— Заяви… заяви самоличност… самоличност и цел!
Фибен приклекна и затрепери, имитирайки страх. Беше сигурен, че малко губруанци знаят достатъчно за неошимпанзетата. През няколкото века след Контакта през огромната бюрокрация на Библиотечния институт сигурно не беше преминала много информация и не бе намерила мястото си в местните филиали. А разбира се, галактяните разчитаха на Библиотеката почти за всичко.
Въпреки това правдоподобността беше от значение. Предците на Фибен бяха намерили решение за опасността, когато се изключваше възможност за противодействие — покорството. Той знаеше как да действа. Приклекна по-ниско и простена.
Губруанецът подсвирна от очевидно раздразнение. Навярно бе виждал същата картина и по-рано.
— Не се тревожи, в безопасност си — преведе медальонът. — Ти си в безопасност… безопасност… Ние сме губруанци… галактически патрони от висш клан и семейство… Ти си в безопасност… Младите полуразумни са в безопасност, когато ни сътрудичат… Ти си в безопасност…
„Полуразумни…“ Фибен потърка носа си, за да прикрие възмущението си. Разбира се, точно това трябваше да си мислят губруанците. И наистина, малко четиристотингодишни раси клиенти можеха да се нарекат изцяло ъплифтирани.