Беше сочно, хрускаво и много приличаше на термит.
— Просто изпълнявам дълга си да поддържам нисък ръста на паразитите — оправда се той. Вкусът на хрущящото насекомо му напомни колко отдавна не е ял.
Спря, отиде до близката горичка, откъсна един почти узрял червеникав портокал и го изяде заедно с кората. Беше стипчив, за разлика от човешката храна, за която твърдяха, че шимпанзетата я обичали до полуда.
Изяде още два портокала и натика в устата си няколко листа. После се изкатери на един клон и затвори очи.
Тук, в компанията на жужащите оси, почти можеше да се престори, че не го е грижа за нищо на този или на който и да е друг свят. Можеше да забрави мислите за войни и всички други глупави занимания на разумните същества.
Изпръхтя — почти беззвучен смях — и си представи, че е в Африка, която дори прапрадядовците му никога не бяха виждали, в гористи хълмове, недокосвани от голокожите, едроноси братовчеди на народа му.
Как ли щеше да изглежда вселената без човеците? Без И-титата? Без никой друг освен шимпанзетата?
„Рано или късно щяхме да изобретим космическите кораби и вселената би могла да стане наша.“
Облаците се търкаляха над главата му. Фибен лежеше по гръб на клона и се наслаждаваше на фантазията си. Осите жужаха негодуващо и той си хвана няколко за десерт.
Колкото и да се опитваше обаче, не можеше повече да поддържа илюзията за самота. Защото се разнесе нов звук — друго бръмчене, високо горе. И колкото и да се опитваше, не можеше да се преструва, че не чува корабите, кръстосващи неканени небето.
Блестяща, висока повече от три метра ограда минаваше по хълмовете около Порт Хеления. Фибен се зачуди как ли биха успели губруанците с този трик, ако столицата беше истински град, а не просто малко селище на един земеделски колониален свят.
Чудеше се и къде държат човеците.
Вече се здрачаваше. Той мина покрай широк пояс от високи до коляното пънове — на сто метра преди оградата всичко беше изсечено. По-рано районът беше предназначен за парк, но сега по целия път до тъмната наблюдателна кула и отворената врата имаше само трески.
Фибен очакваше да мине през същата проверка като на пропускателния пункт, но за негова изненада никой не го повика. Тясна ивица светлина падаше върху пътя от две улични лампи. По-нататък се виждаха мрачни сгради. Пустите улици тънеха в здрач.
Като внимаваше да не го забележат, Фибен се плъзна в една странична уличка и стигна до склад без прозорци, недалеч от единствената стоманолеярна на колонията, и вкара камиона вътре.
Разпрегна коня и издърпа един чувал овес на земята и напълни ведро с вода от чешмата.
Тайхо махна с опашка и започна да яде.
— Знаеш ли, приятелю — каза Фибен. — Не завиждам на наследниците ти, ако и когато някой някога ги дари със съмнителния дар на така наречения разум.
Жената антрополог доктор Така беше получила съобщение от една от бившите си сътруднички — някоя си Гейлит Джоунз, жителка на Порт Хеления. Генералът беше пратил Фибен да се свърже именно с този шим.
За съжаление суматохата беше ужасна. Единствено доктор Така можеше да каже как изглежда Джоунз, а докато някой се сети да попита, тя вече бе мъртва.
Увереността на Фибен в мястото на срещата и паролата беше меко казано слаба. „Това може дори да не е същата нощ“ — измърмори наум той.
По-голямата луна щеше да се покаже след около час. Трябваше да се размърда, ако искаше да отиде на срещата навреме.
Той спря на малък площад край един работнически шимски бар. От тесния приземен прозорец се процеждаше светлина. Тежката, басова музика караше стъклата да се тресат. Барът беше единственият признак на живот в продължение на цели квартали във всички посоки, ако не се брояха тихите апартаменти, зад чиито спуснати докрай завеси проблясваше бледа светлина.
Той отстъпи в сенките, когато по улицата мина бръмчащ патрулен робот, носещ се на метър над земята. Оръжейната куличка на тумбестата машина се завъртя и се насочи към него. Сензорите й трябва да го бяха засекли като инфрачервена светлина сред мъглявите дървета. Но машината продължи, навярно разпознала го като обикновено неошимпанзе.
Докато идваше насам, видя и други фигури с тъмна козина да бързат по улиците с прегърбени рамене. Очевидно полицейският час беше по-скоро психологическо оръжие, отколкото военно средство, и окупационните сили не го спазваха стриктно.
Мнозина от онези, които не си стояха у дома, бяха тръгнали към места като това — „Маймунска ракия“. Фибен се насили да престане да чеше постоянния сърбеж под брадичката си. Беше от онзи тип заведения, любими на сумтящите работници и условници — шими, чиито възпроизводствени привилегии бяха ограничени от Постановленията на Ъплифта.