Врявата на губруанските инженери и космонавти из целия мостик се превърна в тих шепот. Четирикраките им квакуански клиенти също прекратиха гукането си и се заслушаха.
Сюзеренът на Благопристойността още чакаше. Нямаше да е подходящо да започне, докато не присъстваха и Тримата.
Един от отворите се разшири. Влезе последният от господарите на експедицията, третият член на триархията. Както се полагаше, Сюзеренът на Цените и Предпазливостта носеше черна торква на подозрение и съмнение. Той влезе и намери удобен прът, последван от свитата си от счетоводители и бюрократи.
Напрежението между Тримата вече беше започнало и щеше да расте през предстоящите седмици и месеци до деня, когато най-сетне щеше да се постигне съгласие — когато се слееха и се появеше нова царица.
Това беше вълнуващо, сексуално и ободряващо. Никой от тях не знаеше какъв ще е краят. Лъчът и Нокътят започваше с преднина, разбира се, защото тази експедиция щеше да започне с битка. Но това господство нямаше да трае дълго.
Сегашният миг например очевидно принадлежеше на жречеството.
Всички клюнове се обърнаха, когато Сюзеренът на Благопристойността вдигна и сгъна първо единия, а после и другия си крак, и се приготви да започне. Скоро от събралите се птицеподобни се надигна тих напев.
— Дзуун.
— Ние се отправяме на мисия, свята мисия — напевно каза Сюзеренът.
— Дзуун…
— И като се отправяме на тази мисия, ние трябва да упорстваме.
— Дзуун…
— Да упорстваме, за да постигнем четири велики задачи.
— Дзуун…
— Задачи, сред които са Победата за славата на нашия Клан.
— Дзуун…
— Победата и Принудата, за да се доберем до Тайната, Тайната, която животните земянити здраво стискат в ноктите си.
— Дзуун…
— Победата, Принудата и Успехът ще спечелят почит и Господство.
— Дзуун…
4.
Робърт
Слънчевите лъчи намираха процепи в покрова на гората и обагряха в блестящи краски сумрачната пътека. Яростните зимни вихри бяха отслабнали преди няколко седмици, но вцепеняващият вятър все още напомняше за онези дни и разнасяше влагата от дъжда, валял през нощта. Отвсякъде капеше.
В планината, надвиснала над долината Сайнд, беше тихо, дори прекалено тихо. За един емпат не беше необходимо много време да разбере, че това е тъжно място. Меланхоличен свят.
Именно тази тъга беше довела тук земянитите. Историята още не бе написала последната си глава на Гарт, но планетата вече беше в списъка на умиращите светове.
— Нали знаеш, че лианите могат да се дресират? — попита Робърт Онийгъл.
Намръщеното лице на Атаклена изглеждаше почти човешко, въпреки прекалено раздалечените й овални очи и неземния, изпъстрен със златисти точици зелен цвят на огромните й ириси. Леко извитата й изящна челюст и ъгловатите й вежди правеха изражението й малко иронично.
— Робърт, сигурно не искаш да кажеш, че са предразумна форма на живот, нали? Разбира се, има някои автотрофични, софонтни раси, но тази растителност не показва необходимите признаци. Във всеки случай… — Атаклена се съсредоточи и се намръщи още повече. Пипалцата над ушите й потрепваха като опипващи сребристи нишки. — Във всеки случай не усещам от тях никакви емоционални излъчвания.
Робърт се усмихна.
— Не, разбира се. Нямах предвид, че притежават потенциал за ъплифт или дори нервна система. Те просто са горски растения. Но в тях наистина се крие тайна. Ела, ще ти покажа.
Атаклена кимна — още един човешки жест, който можеше и да е естествено тимбримски, и се изправи с гъвкаво, грациозно движение.
Това, че тимбримите бяха млекопитаещи, си личеше по очертанието на горните й гърди, предизвикателно очебийни, макар и скрити под финия й ловен костюм. От училище Робърт знаеше, че Атаклена има още два чифта, а също и нещо като двуутробна торбичка. Но сега те не се виждаха. В момента момичето имаше по-скоро човешки, отколкото извънземен вид.
— Добре, Робърт. Обещах на баща си, че ще извлека максималното от това принудително изгнание. Покажи ми чудесата на тази планета.
Робърт се зачуди какво ли си мисли момичето. Възможно ли беше да знае колко много го бе очаровала, откакто бяха напуснали Порт Хеления? Надяваше се да не е така. Чувствата му бяха такива, че не бе сигурен дали изобщо желае да си ги признае.
Пълзящите растения бяха гъсто преплетени фиброзни нишки с възлести изпъкналости приблизително на всеки половин метър. Събираха се от най-различни посоки над тясното открито пространство в гората. Робърт отмести една от многоцветните плетеници и показа на Атаклена, че всички завършват в малко вирче с кехлибарен оттенък.