Още по-близо. Устните й почти докосваха моите, но не долавях и намек за желание за целувка.
— Ти си живял с мен десет пъти повече време, отколкото аз със себе си — продължаваше Джейн. — Ти си единствената връзка с онова, което съм била. Не можеш дори да си представиш какво означава това за мен. Защото ти не си един от нас. — И отстъпи назад.
Не свалях поглед от нея.
— Ти не си тя — рекох. — Веднъж вече ми го каза.
— О, за Бога. — Джейн махна безпомощно с ръка.
— Излъгах те, ясно? Аз съм тя и ти го знаеш. Ако не беше умряла, щеше да доживее до постъпването в КОС и те щяха да използват същия генетичен материал, от който са създали и мен. Може да са добавили и малко извънземна помия в миш-маша, но с теб е същото — и тъй щеше да е и с нея. Но човешката част от мен си е съвсем нейна. Липсват само спомените. Липсва ми целият този друг живот.
Вдигна ръце и ги притисна до бузите си.
— Аз съм Джейн Сейгън и го зная. Последните шест години са мои, те са истински. Това е моят живот. Но аз съм и Катрин Пери. Искам си нейния живот. Единственият начин да го получа е от теб. Джон, трябва да останеш жив. Без теб ще изгубя себе си завинаги.
Посегнах към ръката й и казах:
— Помогни ми да остана жив. Кажи ми какво трябва да зная за тази мисия, за да се справя. С какво мога да помогна на вашия взвод. Помогни ми да ти помогна, Джейн. Права си — не зная какво е да си в твоята кожа, не зная какво е да си един от вас. Но не искам да се спотайвам в някаква тясна совалка, докато по вас стрелят. Аз също искам да остана жив. Справедливо е, нали?
— Да, така е справедливо — въздъхна тя.
Хванах ръката й и я целунах.
17.
„Сега е лесната част — написа ми Джейн. — Само се дръж“.
Вратите на хангара отхвръкнаха с взривове навън, последвани от експлозивно разхерметизиране, което ми напомни болезнено предишното ми пристигане в околностите на Корал. Само че този път хангарът не се изпълни с отломки от опасни предмети — единствените предмети в помещението бяха екипажът на „Спароухок“ и войниците, натикани в своите обемисти херметизирани десантни костюми. Подметките ни бяха приковани към пода с помощта на електромагнитни плочи, но малко след взривяването на вратите и отдалечаването на останките им на безопасна дистанция плочите щяха да бъдат изключени и щяхме да изхвърчим през отвора, отнесени от излитащия навън въздух — в хангара бе създадено повишено налягане, за да подсигури изхвърлянето ни.
Така и стана. Усетих, че краката ми се отделят от пода, и в следващия миг се почувствах, сякаш невидим гигантски молец ме отнася към зейналата дупка. По съвет на Джейн изпънах тялото си напред и само след броени секунди бях в открития космос, където се запремятах безпомощно. Толкова по-добре, защото трябваше да изглежда така, сякаш сме се озовали там неочаквано — в случай, че рреите ни наблюдаваха. В първия миг бях споходен от ужасен световъртеж и това продължи, докато се мъчех да се ориентирам къде е горе и къде долу. Всъщност долу бе на двеста километра под нас, където върху тъмната маса на Корал бавно се местеше разделителната линия между деня и нощта.
При следващото завъртане се озовах срещу „Спароухок“, който тъкмо бе ударен едновременно на четири места и силуетът му се озари от пламъци. Никакъв звук, нито гореща вълна, благодарение на вакуума между мен и кораба, но яркото сияние заместваше напълно останалите дразнители на сетивата ни. Като по някакво чудо „Спароухок“ отвърна на стрелбата и пусна четири ракети, които потънаха в мрака на космоса — към мястото, където вероятно се спотайваше врагът. Знаех добре, че част от екипажа все още е на борда. Описах още един пълен кръг и когато се извърнах към „Спароухок“, той тъкмо се разцепваше на две под следващия залп от ракети. Сега вече хората там бяха обречени. Надявах се поне изстреляните ракети да попаднат в целта.
Носех се съвсем самичък надолу към Корал. Може би наблизо имаше и други войници, но нямаше как да ги видя, тъй като костюмите ни не отразяваха светлина и ни бе забранено да поддържаме връзка чрез МозКом, докато не навлезем в горните слоеве на атмосферата. Но нямаше друг начин, след като искахме да останем незабелязани. Продължих да падам, загледан в ръба на планетата, който поглъщаше звездите. Моят МозКом издаде мелодичен звук — напомняше ми, че е време да включа щита. Потвърдих командата и от раницата на гърба ми изскочи рояк наноботи. Те обгърнаха костюма ми с електромагнитна мрежа и ме затвориха в матовочерна сфера. Вече бях обгърнат от непрогледен мрак. Можех само да се радвам, че никога не съм страдал от клаустрофобия, инак със сигурност щях да се насера от страх.