Щитът е незаменим фактор при десанта на висока орбита. Защитава по два начина тялото на войника от високата температура, създавана при навлизане в атмосферата. Първо, защитната сфера се генерира, докато войникът е все още във вакуум, което намалява възможността за предаване на топлина чрез конвекция — освен ако намиращият се в сферата случайно не докосне стените й. За целта електромагнитното поле придържа тялото точно в средата и възпрепятства движенията му. Не е никак удобно, но е по-добре, отколкото да изгориш, когато в тялото ти се забиват нагорещени до звездна температура молекули.
Второ, наноботите поглъщат топлината и използват част от енергията, за да подсилват електромагнитната мрежа, която изолира войника. С времето високата температура унищожава част от наноботите, но на мястото им веднага се разполагат нови. Всичко е изчислено така, че нуждата от щита да отпадне, преди да се разпадне самият щит. В идеалния случай. Наноботите в раницата бяха настроени за условията на атмосферата на Корал, с малък аванс. Което не беше достатъчно, за да се чувствам напълно спокоен.
Долових леки сътресения веднага щом щитът ми навлезе в горните слоеве на атмосферата, Задник, който май не беше наясно какво става, ми съобщи, че сме попаднали в турбуленция. Усещах, че се местя съвсем леко в непрогледната сфера, недостатъчно, за да се опра в стените, но стигаше, за да накара сърцето ми да се разтупти. Когато знаеш, че отвъд тази тънка преграда температурата е няколко хиляди градуса, всяко движение към нея е причина за безпокойство.
Ако в този момент някой на повърхността вдигнеше глава към небето, щеше да види стотици метеори, пресичащи нощния небосвод, и единственото разумно обяснение за появата им би била близостта на разрушения кораб на Колониалните сили. На няколко десетки километра височина отломките от кораб и падащите войници изглеждат по един и същи начин.
Триенето със сгъстяващата се атмосфера оказваше влияние и сферата ми започна да забавя падането си — няколко секунди, след като престана да сияе от свръхнагряване, се разпадна и аз изхвърчах от нея като пиле от счупена черупка. Сега вече наместо непрогледната черна стена виждах потънал в мрак свят, озарен на някои места от биофосфоресциращите водорасли, очертаващи контурите на кораловите рифове, и от далеч по-ярките светлини на лагерите на рреите и доскорошните човешки селища. Летяхме към последните.
„Край на радиомълчанието — изпрати съобщение майор Крик и за миг се сепнах — смятах, че е загинал на борда на «Спароухок». — Очаквам потвърждение от всички взводни командири. Войниците да се приближат до своите командири…“
На около километър западно от мен и на няколкостотин метра по-високо от позицията ми Джейн внезапно се превърна в ярка точка. Това съвсем не означаваше, че е запалила навигационни светлини, тъй като щеше да е истинско самоубийство да го направи в нощното небе. Просто моят МозКом ми показваше къде се намира. И други войници около мен започнаха да се обгръщат в бледо сияние — войниците от моя взвод, маркирани от системата. Размахахме ръце в атмосферата и започнахме да се приближаваме. Докато се снижавахме, върху повърхността на планетата изникна топографска мрежа с няколко указателни светлинки, струпани близо една до друга — локаторната станция и спомагателните инсталации.
Джейн започна да ни изпраща информация. Откакто се бях присъединил към нейния взвод, войниците бяха престанали да разговарят с мен — бяха се върнали към обичайния си начин на комуникация чрез МозКом. Явно бяха решили, че след като ще се бия редом с тях, е време да свиквам с правилата им. Последните три дни бяха истински кошмар — когато Джейн ми обясни, че „живородените“ разговарят по-бавно, така и не си бях дал сметка за значението на подобна разлика. Войниците й си разменяха съобщения по-бързо, отколкото можех да мигна. Разговорите и обсъжданията приключваха, преди да разбера за какво става въпрос. И което бе още по-объркващо — те не ограничаваха съобщенията си до текст или звук. Прибягваха до способността на МозКом да предава емоционална информация и разделяха съобщенията си с кратки изблици на чувства, както писателят разделя думите с препинателни знаци. Някой ще подметне шега и всички, които я чуят, ще избухнат в смях чрез своите МозКом — и всичко това бе като да те удрят вълни на радост, да си пробиват път навътре в мозъка. В подобни случаи ме налягаше главоболие.
Не мога обаче да не призная, че това бе много по-ефикасен способ за „разговор“. Джейн ни запозна със задачите на мисията, целите и стратегията за една десета от времето, което щеше да отнеме на командир в редовните части. Огромно предимство, когато провеждаш оперативката, докато ти и войниците ти се носите към повърхността на планетата с главозамайваща скорост. Колкото и да е странно, успях да схвана почти всичко. Тайната, както открих, бе да престанеш да се съпротивляваш или да се опитваш да сортираш приетата информация по начина, по който си свикнал, на равномерно подавани порции. Приеми, че ще пиеш вода от пожарен кран, и отвори гърло докрай. Хубаво, че не се налагаше да отговарям.