„Ти си с мен“ — написа ми тя и ми даде знак да се отправим към бараката. Докато я приближавахме, на вратата се показаха още двама рреи и се затичаха, трети откри огън отвътре. Джейн се просна в прахта и отвърна на огъня, а аз продължих преследването на двамата бегълци. Тези вече знаеха за зигзаговидната маневра и успях да гръмна само единия: вторият успя да се измъкне, след като се прикри зад един насип. Междувременно на Джейн й бе омръзнало да си разменя любезности с онзи вътре и изстреля една граната. Чу се глух взрив, бараката избухна в пламъци и отвътре изхвърчаха кървави късове от тела.
Приближихме се предпазливо и влязохме. Подът бе покрит с останките на рреите и натрошена електроника. Бързо сканиране с помощта на МозКом потвърди, че това е ррейска комуникационна техника, което означаваше, че сме проникнали в оперативния център на кулата. Отстъпихме назад и пуснахме по няколко ракети. Стените на бараката се разтърсиха от нови взривове. Сега вече кулата бе дезактивирана, макар че все още предстоеше да направим оглед на апаратурата в нея.
Джейн поиска доклад от останалите отделения и те потвърдиха, че районът е очистен, а кулата — превзета. Загубите бяха незначителни и се изразяваха в леко ранени, нямаше нито един убит във взвода. Другите етапи на атаката също се развиваха според плана, най-интензивно бе сражението около командния център, където нашите войници се биеха за всяко помещение. Джейн прати две отделения да подкрепят превземането на командния център, остави едно да пази труповете в кулата и разположи други две за охрана на периметъра.
„А ти — обърна се към мен — се качи в кулата и виж какво има там“.
Вдигнах глава. Стандартна радиотранслационна кула, висока около 150 метра и състояща се от метално скеле и стълби, построена от рреите веднага след пристигането им на планетата. Стълбите и подпорите бяха напълно подходящи за катерене благодарение на сходните телесни характеристики на рреите и хората. Закатерих се.
На върха духаше силно, върху тясната площадка бе монтирана антена и апаратура. Задник я сканира и направи сравнение с визуалните изображения в своята библиотека с ррейска техника. И тази се оказа от същия вид.
Каквато и информация да се приемаше, обработваше и изпращаше обратно, всичко ставаше в командния център. Надявах се, че ще успеят да го завземат, без да взривят всичко вътре.
Предадох кратко съобщение на Джейн. Тя ме информира, че колкото по-бързо си смъкна задника долу, толкова е по-малка опасността да бъда затрупан под отломките. Не се нуждаех от втора подкана. Докато се спусках, над главата ми се извисиха ракети — попаднаха право в антената и апаратурата на върха. От взрива се скъсаха придържащите метални въжета, заизвиваха се и заплашваха да отсекат главата на всеки, който има неблагоразумието да им се изпречи на пътя. Конструкцията се залюля. Джейн нареди да стрелят по основата на кулата и няколко ракети разкъсаха металните подпори. Кулата се наклони и започна да пада със зловещо метално стържене, което наподобяваше агонизиращ рев на чудовище.
Стрелбата откъм командния център бе заглъхнала и скоро оттам долетяха радостни викове, което ни подсказа, че рреите са се отправили към някой по-добър свят. Наредих на Задник да покаже времето за изпълнение на операцията. Трудно ми беше да повярвам, че са изминали само девет минути, откакто бях напуснал хангара на „Спароухок“.
— Тези нещастници така и не разбраха какво ги е сполетяло — рекох на Джейн и изведнъж се изненадах от звука на собствения си глас.
Джейн ме погледна, кимна и извърна очи към кулата.
— И по-добре за тях. Това е добрата новина. Лошата е, че вече са известени за присъствието ни. Дотук беше лесното. Трудното предстои.