Права беше. Очаквахме контраатака. Мощна.
— Искаш ли отново да станеш човек? — попита ме Джейн вечерта преди десанта. Бяхме в столовата и се готвехме да вечеряме.
— Отново? — попитах усмихнато.
— Знаеш за какво говоря. Да се върнеш в човешко тяло. Без изкуствени добавки.
— Разбира се. Остават ми някакви си осем години служба. Ако оцелея, ще се пенсионирам и ще се заселя на някоя колония.
— Което означава пак да си слаб и бавен — каза тя с обичайния за войниците от Специалните части такт.
— Не е чак толкова лошо — възразих. — А има и някои добри страни. Децата например. Възможността да се срещаш с други хора, без да ги изтребваш, понеже са извънземни и врагове на колониите.
— Ще остарееш и ще умреш — прекъсна ме Джейн.
— Е, да — казах. — Става с всички. Другото — вдигнах зелената си ръка и я завъртях — е неестествено, сама го разбираш. Пък и като стана дума за умиране, това е много по-вероятно, докато съм на служба. Честно казано, струва ми се малък шансът да доживея до възможността да стане обикновен колонист.
— Е, още не си умрял. — Тя се подсмихна.
— Защото има хора, които се грижат за мен — отвърнах. — Ами ти? Кроиш ли планове да се пенсионираш и да се отдадеш на спокоен живот?
— Специалните части не се пенсионират.
— Не ви е позволено, така ли?
— Напротив, позволено е — отвърна Джейн. — Службата ни е десет години, също като вашата, но без възможност да бъде по-кратка. Ние просто не се пенсионираме.
— Но защо?
— Защото през целия си съзнателен живот сме били това, което сме. Родени сме, за да воюваме, и го правим. За това ни бива.
— Не искаш ли да спреш да воюваш?
— Защо?
— Ами, първо, това ще намали драстично шансовете ти да загинеш от насилствена смърт — посочих. — Второ, ще ти даде възможност да изживееш живота, за който си мечтала. Нали знаеш — миналото, дето си го измисляте. Ние, от редовните части, сме си изживели живота, преди да постъпим на служба. Вие можете да си го изживеете след това.
— Лично аз не зная какво бих правила с него.
— Добре дошла в човешкия род — подметнах. — Та казваш, войниците от Специалните части никога не напускат служба?
— Е, познавам един-двама. Но не повече.
— Какво стана с тях? Къде отидоха?
— Не съм сигурна — отвърна неуверено Джейн. И изведнъж смени темата: — Искам утре да си с мен.
— Ясно — казах.
— Все още си твърде бавен. Не искам да пречиш на хората ми.
— Благодаря.
— Съжалявам — рече Джейн. — Знам, че не прозвуча тактично. Но ти си командвал войници. Разбираш какво ме безпокои. Аз съм готова да приема рисковете от това, че ще си до мен. Не мога да постъпя така и с другите.
— Разбирам. И ни най-малко не се обиждам. Не се безпокой. Ще направя всичко възможно да не съм бреме. Ако пропусна да забележиш, възнамерявам един ден да се пенсионирам. А за целта ще трябва поне да остана жив.
— Хубаво е, че имаш цел в живота.
— Така е — съгласих се. — Ти също трябва да помислиш за това. Както сама каза, човек трябва да има цел в живота.
— Не искам да умра — отвърна Джейн. — И това ако не е достатъчна цел.
— Какво пък — въздъхнах. — Ако някога си промениш решението, ще ти пратя картичка от мястото, където съм се заселил. Можеш да дойдеш при мен. Ще живеем във ферма. Ще отглеждаме кокошки. Ще садим царевица.
Джейн се разсмя.
— Шегуваш се, нали?
— Напротив — отвърнах и изведнъж осъзнах, че е точно така.
Джейн помълча малко, после подхвърли:
— Не мога да отглеждам животни.
— Откъде знаеш, след като никога не си опитвала?
— Кати обичаше ли подобни неща?
— Ни най-малко — признах. — Даже работата в градината й тежеше.
— Защо настояваш тогава? Явно не ставам за тая работа.
— Въпреки това обмисли предложението ми.
— Може и да го обмисля — обеща тя.
„Къде ли съм сложила резервния пълнител, по дяволите…“ — прати съобщение Джейн и в същия миг върху нас се посипаха ракети. Хвърлих се на земята миг преди да ме събори пороят натрошени камъни, който долетя откъм мястото, където стоеше Джейн. Вдигнах глава и видях потрепващата й ръка. Запълзях към нея, но бях прикован от ожесточен огън. Претърколих се и се прикрих зад една скална издатина.
Когато надзърнах отново, видях неколцина рреи да се приближават към нас. Двама вече бяха близко на склона, третият помагаше на четвъртия да зареди ракета. Не хранех никакви съмнения накъде ще я изстрелят. Метнах една граната към двамата на склона и ги чух да бягат надолу. Отекна взрив, а междувременно аз се прицелих по противника с ракетомета. Съборих го, при падането той натисна спусъка, ракетата избухна между двамата и обгори лицето на другия, който изпищя, притисна очите си с лапи и хукна безцелно. Гръмнах го в главата.