Едва тук, в относителното спокойствие на укритието, можех да я прегледам по-внимателно. Раната в главата й бе напълно запушена от УмнаКръв, невъзможно бе да се определи на каква дълбочина е проникнал камъкът, нито какви увреждания е предизвикал. Пулсът й бе наред, но дишането бе повърхностно и неравно. Случай, при който повишеният кислородопренасящ капацитет на УмнаКръв щеше да се окаже полезен. Вече не се страхувах, че ще умре, но не знаех какво мога да направя, за да й помогна да оживее.
Поисках съвет от Задник и той ми съобщи, че в командния център е оборудван малък полеви лазарет. Възможностите му бяха скромни, но имаше подвижна камера за стаза. Камерата можеше да осигури на Джейн стабилно състояние, докато я транспортират до някой от корабите и с него на Феникс, където да получи специализирана помощ. Спомних си как Джейн и екипажът на „Спароухок“ ме бяха натикали в подобна камера след първото ми пътуване до Корал. Време беше да върна услугата.
Няколко куршума профучаха през прозореца над мен — противникът си бе спомнил къде се намирам. Удобен момент да сменя позицията. Избрах следващия преход да е към един окоп на петдесетина метра зад работилницата, който се удържаше от наши войници. Съобщих им какво ще направя и те обещаха да ми осигурят огнева поддръжка, докато се добера до тях. Малко по-късно вече бях зад първата отбранителна линия и можех спокойно да се отправя към командния център.
Пристигнах тъкмо когато рреите започнаха артилерийски обстрел на центъра Очевидно вече не държаха да си върнат локаторната станция и имаха намерението да я разрушат. Вдигнах очи към небето. Бе слънчево утро, но зад синевата прозираха отблясъци. Колониалният флот бе пристигнал.
На рреите нямаше да им отнеме много време, за да разрушат командния център и уредбата, получена от консу. Което означаваше, че аз също нямам много време. Шмугнах се в сградата и се затичах към лазарета, докато всички други бързаха да излязат навън.
Насред лазарета се издигаше масивна сложна машина. Изглежда, това бе локаторът на консу. Един Господ знае защо рреите го бяха разположили точно тук. Но в резултат лазаретът бе единственото помещение, което не бе надупчено от куршуми при атаката на Специалните части — заповедта бе уредбата да бъде пленена в изправно състояние. Битката тук се бе водила със заслепяващи гранати и ножове. Съдех за това по прободните рани върху труповете на рреите на пода.
Локаторът бе изтикан до една от стените. Не беше нещо особено. Единственият признак за връзка с околния свят бе малък монитор и сноп кабели до ррейския цифрообработващ модул. Локаторът едва ли подозираше, че след броени минути ще се превърне в купчина натрошен метал. Всички усилия по пленяването на проклетата машина щяха да идат на вятъра.
Командният център се разтресе. Престанах да мисля за локатора, сложих Джейн на едно легло и се огледах за стазисната камера. Открих я в съседното помещение. Приличаше на инвалидна количка с похлупак. Намерих два автономни енергоизточника на рафта до камерата, включих единия и хвърлих око на диагностичното табло. Имаше достатъчно енергия за два часа. Взех и втория, за по-сигурно.
Изтиках количката до Джейн тъкмо когато сградата бе ударена от поредния снаряд и осветлението угасна. Взривната вълна ме отхвърли към отсрещната стена, блъснах я с глава и се строполих върху смазан ррейски труп. Ярка светлина пулсираше зад затворените ми очи, придружавана от силна болка. Изругах и в същия миг почувствах, че по слепоочието ми се стича струйка УмнаКръв.
Светлините премигнаха и угаснаха, но през това време Джейн ми прати толкова мощна вълна емоционална информация, че трябваше да се подпра на стената, за да не падна отново. Бе дошла в съзнание и през тези секунди получих от нея картина на това, което вярваше, че вижда. Имаше някой друг в помещението до нея, някой, който ужасно приличаше на нея, някой, чиито ръце докосваха лицето й. Да, това бе другата Джейн — такава, каквато я бях видял за последен път, но озарена от трепкащите светлини на центъра. След кратък мрак светлините се върнаха и видението изчезна.
Джейн помръдна. Наведох се над нея. Очите й бяха отворени и втренчени в мен. Включих се към нейния МозКом — тя беше в съзнание, но едва доловимо.
— Ей — прошепнах и я улових за ръката. — Джейн, раниха те. Вече си по-добре, но трябва да те поставя в стазисна камера, докато не ти осигурим специализирана помощ. Ти ме спаси веднъж, помниш ли? След този път ще сме квит. Само не се предавай, обещай ми.