— Мен пък всичко това ме кара да изпитвам враждебност към Колониалния съюз — призна Джеси.
— Никой не твърди, че Съюзът е наш враг — отбеляза спокойно Хари. — Може би дори по този начин защитава Земята. Вселената е огромна. Може да не сме случили на най-добрите съседи.
— Хари, винаги ли си бил такъв параноик? — попитах. — Или стана, когато взе да остаряваш?
— Как според теб докретах до седемдесет и пет? — ухили се Хари. — Пък и лично аз нямам нищо против, че Колониалният съюз е технически напреднал. Нали ще ми е от полза. — Той вдигна ръка. — Погледнете я само. Изтъняла, измършавяла, отпусната. По някакъв начин съюзът ще се погрижи тази ръка — както и цялото ми тяло — да се превърнат в мощно оръжие. И знаете ли как?
— Не — отвърнах, а Джеси само поклати глава.
— Аз също — призна Хари и шляпна с длан по масата. — Нямам никаква представа как ще го направят. Нещо повече — не мога дори да си представя как го постигат — и нищо чудно, след като не разбирам принципите, на които се основава космоелеваторът. По-важното е, че са успели. Инак защо им е да вземат на служба седемдесет и пет годишни старци? Едва ли ще завладеят вселената с легиони от дъртаци. Без да се обиждате — добави той.
— Не се обиждаме — отвърна Джеси и се усмихна.
— Дами и господа — продължи Хари и ни изгледа тържествено, — никой от нас няма ни най-малка представа с какво се захваща, но вече получихме първия знак. Космоелеваторът има тъкмо това предназначение. Той е по-голям и по-странен от всичко, което можем да си представим — и е едва първата стъпка от нашето пътуване. Това, което ще последва, може да е само още по-голямо и по-странно. Така че пригответе се, доколкото ви е по силите.
— Много драматично — рече сухо Джеси. — Лично аз не зная как да се подготвя.
— Аз пък знам — казах и се надигнах. — Отивам да се изпикая. Щом вселената е по-голяма и по-странна от всичко, което мога да си представя, най-добре да я посрещна с празен мехур.
— Думи на истински бойскаут — подхвърли Хари.
— Само дето на бойскаутите не им се налага да пикаят толкова често.
— О, налага им се, и още как — засмя се Хари. — Дай им да поживеят още шейсетина години.
3.
— Не зная какво мислите вие двамата — каза Джеси, — но аз не си представях, че в армията ще е така.
— Не е толкова зле — отвърнах. — Хапни още една поничка.
— Не искам поничка — нацупи се тя. — Искам да поспя.
Аз също, впрочем. Бяхме напуснали домовете си преди осемнайсет часа и почти цялото това време го бяхме прекарали на път. Ужасно ми се спеше. Вместо това седяхме в просторната столова на междузвездния крайцер, наливахме се с кафе и се тъпчехме с понички в компанията на още хиляда новобранци — очаквахме някой да ни каже какво ще правим оттук нататък. Според мен поне дотук всичко си беше както е при военните.
Бъркотията започна още при пристигането ни. Щом слязохме от платформата, ни посрещнаха двама апаратчици от Колониалния съюз. Съобщиха ни, че сме последните новобранци за кораба, който ще отпътува съвсем скоро, и затова, ако обичаме, да ги последваме колкото се може по-бързо, за да влезем в графика. Сетне единият застана отпред, другият на опашката на групата и двамата ни пришпориха, доста безцеремонно, към другия край на станцията, където ни очакваше крайцерът „Хенри Хъдсън“.
Тази припряност не се понрави на никого в групата. Колониалната станция беше огромна — над миля в диаметър (по-точно 1800 метра, май е време след седемдесет и пет години живот да започна да привиквам с метричната система) — и служеше единствено като междинен пункт за прехвърляне на колонисти и новобранци. Да ни гонят по коридорите на това техническо чудо бе като да дърпаш за ръчичка петгодишно хлапе в магазин за играчки на Коледа. Изпитвах желание да се просна на пода и да заблъскам с юмручета, докато не ме оставят да правя каквото си искам. Но едва ли щеше да се получи, най-вече заради напредналата ми възраст.