— С други думи, ще си останем стари, само дето ще се погрижат за здравето ни — заключи Хари.
— Точно това е тезата ми — потвърди Томас.
— Престани тогава — тросна се шеговито Хари. — Разваляш ми настроението.
— Готов съм да млъкна, ако ми подадеш купичката с плодова салата — взе да се пазари Томас.
— Дори да ни превърнат в добре функциониращи седемдесет и пет годишни войници, както казваш — заговори Сюзан, — пак ще продължим да стареем. След пет години ще сме добре функциониращи осемдесетгодишни. Сигурно има някаква граница за това да си „функциониращ“.
Томас сви рамене.
— Договорите ни са за две години. Може би ще ни поддържат в добра форма само за този период. Разликата между седемдесет и пет и седемдесет и седем не е толкова голяма, колкото между седемдесет и пет и осемдесет. И дори между седемдесет и седем и осемдесет. Всяка година в армията постъпват стотици хиляди като нас. След две години ще ни заменят с новите постъпления.
— В договора пише, че службата ни може да бъде удължена до десет години — посочих аз. — Със ситни букви, някъде надолу. Според мен това показва, че разполагат с методи да ни поддържат в добра форма за по-дълъг период.
— Освен това имат записи от нашите ДНК — добави Хари. — Може би смятат да клонират резервни органи, или нещо подобно.
— Така е — призна Томас. — Но е доста работа да се прехвърлят отделни органи, кост, мускули или нерви от клонирани тела в нашите. И пак остава проблемът с мозъка, който не може да се трансплантира.
Томас най-сетне си даде сметка, че помрачава настроението на масата, и побърза да се поправи:
— Ей, не съм казал, че е невъзможно отново да сме млади. От това, което виждам на този кораб, си правя извода, че Колониалният съюз е доста по-напреднал от нас. Въпреки това, като лекар, не мога да си представя как могат да преустановят или да върнат обратно процеса на стареене на организма.
— Тази гадна ентропия… — Алън поклати глава. — И физиката го потвърждава.
— Има обаче едно доказателство, което подсказва, че независимо от всичко ще ни подобрят — обадих се.
— Казвай бързо — подкани ме Хари. — Теорията на Том за най-дъртата армия в галактиката ми уби апетита.
— Точно това е — казах. — Ако не можеха да ни ремонтират телата, нямаше да ни тъпчат с храна, която да ни довърши за месец.
— Прав си — съгласи се Сюзан. — Чудесен довод, Джон. Вече се чувствам по-добре.
— Благодаря — казах. — Въз основа на тези доводи храня такава дълбока вяра в способностите на Колониалните отбранителни сили да ме излекуват от всички болежки, че смятам да си напълня подноса пак.
— Вземи и за мен няколко палачинки — подхвърли Томас, докато се надигах.
— Ей, Лион — казах и го побутнах по тлъстия гръб. — Ставай. Времето за спане свърши. В осем сме на преглед.
Лион лежеше на койката като талпа. Завъртях очи, въздъхнах и го сръчках малко по-силно. Едва сега забелязах, че устните му са сини.
„Мамка му!“ — помислих и го разтърсих. Нищо. Стиснах го за раменете и го повдигнах. Все едно вдигах труп.
Сграбчих моя ПИА и повиках помощ. После коленичих до него и започнах обдишване и сърдечен масаж. След малко пристигна медицински екип и ме освободиха.
Отвън вече се бе събрала неголяма тълпа и забелязах сред зяпачите Джеси. Когато видя проснатия на пода Лион, тя закри устата си с ръка. Приближих се до нея и я прегърнах.
— Как е той? — попитах един от медиците, който проверяваше нещо на своя ПИА.
— Мъртъв е. Издъхнал е преди час. Прилича на сърдечен удар. — Той премести поглед от екранчето към лежащия на пода Лион. — Бедният копелдак. Да стигне чак дотук и точно сега да му откаже моторчето.
— Е, поне хвана последния влак за Призрачната бригада — допълни медикът до него.
Метнах му мрачен поглед. Според мен моментът бе ужасно неподходящ за тъпи шегички.
4.
— Така, следващият — рече докторът, гледаше екрана на своя възголемичък ПИА, когато влязох в кабинета. — Вие сте Джон Пери, ако не греша?
— Правилно — рекох.
— Аз съм доктор Ръсел — представи се той и ме огледа. — Изглеждате, сякаш току-що ви е умряло кучето.
— Грешите. Беше съквартирантът ми.
— А, да. — Той отново надзърна в бележника. — Лион Дейк. След вас щях да работя с него. Какъв лош късмет. Какво пък, да се залавяме за работа. — Той написа нещо в бележника, спря да помисли и се усмихна. Имаше странни маниери за лекар.
— И тъй — продължи, когато отново вдигна очи към мен, — да видим за какво ви бива.
Кабинетът бе оборудван с доктор Ръсел, моята особа, стол за доктора, малка маса и два кувьоза. Кувьозите имаха човешки очертания и полупрозрачни издути похлупаци. В горния им край бяха монтирани апарати с куповидни накрайници, свързани с кабели. „Купите“ изглеждаха като отливки на човешки темета. Всичко това, честно казано, доста ме изнервяше.