Чарли ми беше най-голямата грижа. Типично за повечето бащи и синове имахме общи теми и интереси, може да не съм бил най-грижовният баща, нито пък той най-послушният син, особено след като сега гони четирийсетака. Когато научи, че с Кати ще постъпваме в Колониалните сили, той направо пощуря. Припомни ни, че протестирахме срещу Субконтиненталната война. Че винаги сме му казвали, че насилието не е начин да решиш нещата. Че веднъж го бяхме наказали за цял месец, задето бе ходил на стрелбището с Бил Йънг — наистина странно възражение за човек на трийсет години.
Смъртта на Кати сложи край на всички тези спорове, тъй като и двамата си дадохме сметка колко безсмислени са нещата, за които се хващаме — аз бях вдовец, а той ерген и двамата си бяхме единствените близки същества на този свят. Малко след това той се запозна с Лиза и се ожениха, година по-късно стана баща и го избраха за кмет. Чарли бе от цветята, които цъфтят късно, но трайно. Двамата седнахме на масата на преговорите и се изяснихме докрай. Аз му казах колко се гордея (искрено) с това, което е станал, и той на свой ред ми се извини. Сетне се настанихме на верандата и изпихме по няколко бири, докато внук ми Адам гонеше топка в предния двор. Раздялата ни бе чудесна, изпълнена с много чувства, истинска раздяла на баща и син.
Стоях подпрян на будката, посръбвах замислено от колата и си припомнях Чарли и семейството му — и изведнъж в съзнанието ми проникна вресливото гласче на Лион, придружено от друг, нисък и дрезгав, женски глас, който отвръщаше. С риск да бъда разкрит, надникнах иззад будката. Лион, изглежда, бе уловил в мрежите си някоя нещастна женица и сега без капка свян споделяше с нея всички жалки мисли, които бе в състояние да роди размекнатият му от прекомерна употреба на тлъста храна мозък. Кавалерското ми чувство се пробуди и надви над желанието да се спотайвам, така че излязох от укритието си, за да помогна.
— Това, което искам да кажа — тъкмо обясняваше Лион, — е, че никак не е честно аз и всички останали американци да чакаме да остареем, за да получим възможност да се поразтъпчем, докато жалки индусчета щъкат между световете, сякаш им е рождено право. Не е честно, и толкоз! На вас струва ли ви се честно?
— Да, истина е, че не е честно — побърза да се съгласи жената. — Но предполагам, че и те са мислели по същия начин, когато изтрихме от лицето на Земята Ню Делхи и Мумбай.
— Ами това казвам де! — възкликна Лион. — Напукахме им кухите главички! Ние спечелихме войната! А това означава нещо, нали? Но вижте какво стана. Те изгубиха и се заеха с колонизацията на вселената, а за нас остана само правото да постъпваме доброволно в армията, която ги пази. Простете, задето го казвам, но не пише ли в Библията: „Смирените ще наследят Земята?“ Щом те загубиха проклетата война, те трябва да са смирените.
— Лион, струва ми се, че не това е смисълът на тази фраза — рекох, като застанах между двамата.
— Джон! Ето го човека, който знае за какво говоря — рече Лион и ми се ухили доволно.
Жената се извърна към мен.
— Познавате ли този господин? — попита тя с тон, който като че ли намекваше, че ако наистина го познавам, нещо с мен трябва да не е наред.
— Срещнахме се в самолета за Найроби — обясних и повдигнах лекичко едната си вежда, колкото да подскажа, че познанството ни не ми е по вкуса. — Казвам се Джон Пери.
— Джеси Гонзалес — представи се тя.
— Приятно ми е — казах и се обърнах към Лион. — Лион, объркал си малко цитата. Точната фраза е от Проповедта на планината и гласи: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята“. Става дума, че наследството ще е награда, а не наказание.
Лион премигна, после изсумтя:
— И така да е, нали ние ги бихме. Сритахме им мургавите задници. Ние трябва да колонизираме вселената, а те да си стоят у дома.
Понечих да отвърна, но Джеси ме изпревари:
— „Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е Царството небесно“.
Лион зяпна от почуда, местеше поглед между двама ни.
— Майтапите се — рече след близо минута. — Не е възможно в Библията да пише, че ние трябва да си останем на Земята, докато сбирщина чернилки, които дори не вярват в Христос, ще се размотават на воля из галактиката. И още по-малко, че тъкмо ние ще пазим тия малки смугли негодници, докато го вършат. Исусе, синът ми загина в тази война! Мръсните копелдаци си получиха заслуженото. Само не ме питайте дали съм щастлив, че сега трябва да им вардя вмирисаните колонии.