Джеси ми намигна.
— Вие ли ще продължите?
— Ако не възразявате. — Усмихнах се.
— Ни най-малко.
— „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен, защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни“.
Лион почервеня като рак.
— Две шибани кратуни — това сте вие — изригна той, обърна ни гръб и се отдалечи с ядна походка.
— Слава на Бога — въздъхнах. — В буквалния смисъл.
— Доста ви бива да цитирате Библията — отбеляза Джеси. — Да не сте били проповедник в предишния си живот?
— Не. Но живеех в градче с две хиляди души и петнайсет църкви. Не е зле да умееш да говориш на техния език. Пък и не е задължително да си вярващ, за да цитираш евангелието. Какво е вашето извинение?
— Религиозна паралелка на католическо училище — отвърна тя. — В десети клас ме наградиха, задето знаех евангелието наизуст. Удивително е какви неща пази умът в продължение на шейсет години, след като в последно време дори не можех да запомня къде съм паркирала пред магазина.
— Както и да е, позволете ми да се извиня от името на Лион. Почти не го познавам, но и малкото, което научих, ми подсказва, че е кръгъл идиот.
— „Не съдете, за да не бъдете съдени“ — цитира Джеси, после повдигна рамене. — Всъщност той просто изразява мнението на доста голяма част от хората. Може да е глупаво и тесногръдо, но не бих казала, че не го разбирам. И на мен ми се щеше да е различно и да не се налага да чакам през целия си живот, за да видя какво е на колониите. Ако можех да замина на млади години, щях да го направя.
— Значи не сте тук заради тръпката на армейския живот. — Подсмихнах се.
— Разбира се, че не — отвърна тя с известна доза презрение. — Да не би вие да постъпихте на служба, изпълнен с неудържимото желание да воювате?
— Не — признах.
Тя кимна.
— Аз също. Както и повечето от нас. Между тях и споменатият Лион — чухме, че не дава пукната пара за онези, които ще защитава. Хората постъпват в Колониалните сили, защото не искат да умрат, нито да остареят. Постъпват, защото след определена възраст животът на Земята не е интересен. Или защото искат да видят нещо различно, преди да напуснат този свят. Аз например дойдох заради това. Не ме интересува, че ще се бия или че отново ще съм млада. Просто искам да ида някъде другаде. — Тя се извърна към прозореца. — Странно е да го казвам, нали? Като се има предвид, че до вчера не бях напускала границите на щата Тексас — през целия си живот.
— Какво пък, в това няма нищо страшно. Тексас е доста голям щат.
Тя се усмихна.
— Благодаря ви. Не го вземам навътре. По-скоро ми е някак странно. Като малка обичах да чета книжки от типа на „Младия колонист“, да мечтая как развъждам арктуриански добитък и се сражавам със злите подземни червеи на колонията Гама Прайм. Сетне пораснах и си дадох сметка, че колонистите са от Индия, Казахстан или Норвегия, където земята не е в състояние да изхранва наличното население, и фактът, че съм родена в Америка, означава, че нямам право да замина. Пък и без това няма никакви арктуриански крави и гигантски подземни червеи! Ужасно е разочароващо да го узнаеш, когато си на дванайсет. — Тя отново повдигна рамене. — Израснах в Сан Антонио, „заминах“ да уча в Тексаския университет и после се върнах в Сан Антонио. Омъжих се и през ваканцията ходехме на Мексиканския залив. Двамата с мъжа ми планирахме да идем до Италия за трийсетата ни годишнина, но така и не стана.
— Какво се случи?
Тя се засмя.
— Неговата секретарка — това се случи. Те отидоха до Италия за техния меден месец. Аз си останах у дома. Всъщност във Венеция се натровиха с миди, така че и тяхната почивка не мина добре. Но аз вече бях изгубила желание да пътувам. Вътрешно бях решила, че когато ми дойде времето, ще постъпя на служба. Но да си призная, сега съжалявам, че не попътувах повече. От Далас до Найроби летях със стратолет. Беше страшно интересно. Трябваше да го правя по-честичко. Да не говорим за това — тя махна към прозореца на платформата. — Като стана дума, какво държи кабела изпънат нагоре?
— Вярата — отвърнах. — Вярата, че няма да падне. Не мислете за това, ако не искате да си имате проблеми.
— Това, в което вярвам, е, че е време да хапнем нещо. Ще ми правите ли компания?
— Вяра — рече Хари Уилсън и се разсмя. — Какво пък, може да се каже, че наистина вярата държи кабела изпънат нагоре. Защото със сигурност не са основите на физиката.