— Благодаря. Лигите ми направо потичаха, когато си помислях за него, докато се хранех с бисквити от водорасли.
— И с мен беше същото, само че аз попитах Джерфел. Просто трябва да питаш, млади момко.
Трайстин поклати глава при тази прямота от страна на Ворен. Ворен беше по-възрастен от Трайстин само с шест месеца, макар че комбинацията от плътно наболи бакенбарди и космите, които покриваха всеки сантиметър от тялото му, създаваха впечатление за по-зряла възраст.
— Попитай и ще получиш. — Ворен се насочи към стълбището, водещо към душовете и неговата каюта.
Понякога Трайстин желаеше да притежава прямотата му. След това отново се отказваше да бъде такъв тип човек. Или може би просто се лъжеше? Разположи се в командното кресло и започна своите проверки, ала Ворен бе оставил всичко чисто. Перките на турбината даваха десет процента от нужната мощност при слабите ветрове и резервоарите с органичната поддържаща течност бяха пълни само до петнайсет процента от капацитета си. Поклати глава и изпрати съобщение по мрежата за недостатъчните им запаси от гориво.
После прегледа съобщенията. Нищо ново, но полученото по-рано общо предупреждение за възможни допълнителни нападения от страна на параглайдерите на възвращенците оставаше в сила. Дори само една трета от спускателните апарати да се бяха отделили от кораба-майка, щеше да има прекалено много възвращенци на Мейра. Макар че повечето оцеляваха след състоянието на забавена обмяна на веществата, наложено от високите температури при влизането в атмосферата на планетата, Трайстин потрепери при мисълта за онова, което войниците на възвращенците — или мисионерите — трябваше да преживеят. Малцина от тях се връщаха обратно.
Изкашля се отново, забеляза, че най-сетне Райла се е включил в системата и се свърза с компютърния му терминал.
— Райла?
— Да, сър.
— Предполагам, че екипите по поддръжката трябва да се справят с далеч по-важни неща от нашите изкривени рамки на вратите и несъвършените ни уплътнения?
— Да, сър. Използвах онова вещество за запушване на пукнатини, но то издържа само няколко секунди. После налягането и всичко останало в тази атмосфера го разяжда.
— Няма ли някакво по-добро средство?
— Има, разбира се. Стабилизирани инертни флуоро-въглероди — само че тук те не са стабилизирани…
— Да… не, благодаря, няма да ги използваме. Отново ми кажи защо онези се опитват да превземат това място.
— Носи се следният слух: някой си помислил, че на времето било добро хрумване.
— И възвращенците искат да ни отнемат планетата.
— В това има повече смисъл. Във всяко тяхно семейство има по осем деца.
— Какво ще кажеш, ако всяка от техните сестри има по пет деца, а на един патриарх се падат по пет или шест сестри?
— Не бих имал нищо против да бъда патриарх.
— Значи би искал такава съдба? Само онези, които оцеляват след военните мисии, стават патриарси. Аз пък не съм особено влюбен в техните мисии. — „Не и когато те пристигат тук като живи торпили“, помисли си Трайстин.
— Нито пък аз.
— Ето, че блеснаха първите светлини на утрото. Време е да погледаме красивата пустош на Мейра в цялото ѝ колоритно великолепие.
— Щях да се чувствам много по-щастлив на някое място по-далеч оттук, сър. Като Сафрия.
— Може би следващото ти пътуване ще бъде дотам.
— Може би.
След това Трайстин остави Райла да продължи работата си по ремонтите и техническите проверки, а самият той провери последователно всеки един от четирите екрана, преди да включи на режим едновременно изображение на четирите дяла.
Почти минута по-късно Райла отново се свърза с него.
— Лейтенант Десол, сър?
— Да, Райла.
— Агрегат номер три работи с петдесет процента от мощността си и е прегрят. Апаратурата за дистанционно управление е извън строя.
— Отдалечи се от него. Аз ще наблюдавам таблото за поддръжка на системите.
— Ще ми бъде необходимо известно време, докато изкарам скутера от станцията. Нуждая се от цял куп резервни части, сър.
— Добре. Уведоми ме, когато изкараш скутера от хангара.
— Прието.
Техниците извършваха по-голямата част от ремонтните дейности, но те не биваше да се претоварват до степен, която щеше да увреди нервната им система. Трайстин потри челото си с ръка, размърда се, после стана и се приближи до прозореца. Пластмасовото стъкло беше одраскано и през него се виждаха много по-малко неща, отколкото на екраните, но понякога онова, което наблюдаваше с очите си през нащърбената от песъчинките пластмаса, му се струваше по-истинско.