— Бихте ли искали някакъв десерт?
— Чух за шоколадовата торта „Вси светии“ със сребърна глазура… Имате ли други вкусни неща?
— Ако наистина харесвате торти и сиропирани десерти — сестра Кюрес погледна към входа, където сестра Барунис би трябвало да очаква пристигането на други клиенти, — бих ви препоръчала лимоновата торта. Имаме също така и различни видове плодови торти, сладолед и яйчен крем с лимонов сок.
— Предпочитам шоколадовата торта със сребърна глазура.
— Тя е много вкусна.
Сервитьорката се отдалечи и Трайстин промени мнението си за изгодите от това човек да бъде патриарх. Можеше да си вземе до шест съпруги сред младите жени като сестра Кюрес или сестра Барунис. Или другите две, които наблюдаваха всяка негова хапка от масата наблизо.
— Тортата ви, братко. — Парчето, което му донесе сестрата, беше приблизително колкото една четвърт от огромната торта.
— Благодаря.
Косите ѝ, а след това и ръката ѝ, докоснаха леко рамото му, когато сервитьорката отиде да обслужи масата с четиримата посетители.
Трайстин изяде с бавни, отмерени хапки шоколада със сребърната глазура, след това златистото, добре изпечено тесто, чудейки се, че бе погълнал толкова много храна, без да изпитва чувството, че ще се пръсне.
Облегна гръб назад и отпи няколко глътки вода.
— Ще поръчате ли още нещо?
— Не, благодаря.
Сервитьорката донесе бележка със сметката за обяда — нещо, което му се стори съвсем старинно — и я остави върху стъклената повърхност на масата.
— Благодаря ви, братко — изрече тя и съвсем професионално се отдалечи от масата му.
Трайстин прегледа сметката и видя дискретната хартиена кесия, върху която беше написано: „Благодаря ви, сестра Ейли Кюрес“.
Трайстин пъхна няколко хартиени банкноти в кесията за бакшиш — брат Кейлид му бе внушил, че винаги трябва да оставя парични подаръци — и занесе бележката до съдържателката на заведението сестра Барунис.
— Всичко ли беше наред?
— Отлично, сестро. Особено тортата. — Трайстин ѝ подаде кредитната си карта, тя я прекара през четящото устройство и му я върна.
— Можете да ме наричате сестра Мегън — каза жената и отново придружи думите си с топла усмивка и с нещо друго — излъчване на тъга, което обезпокои Трайстин, макар да не можа да разбере точно какво я бе предизвикало, въпреки че бе повишил остротата на слуха си.
— Аз съм брат Уайлъм Хайрис. Благодаря ви за гостоприемството и любезността, която проявихте към мен.
— С какво се занимавате на Орум?
— Разглеждам забележителностите на планетата. Работя като пилот за една търговска компания на хинджите. Никога досега не съм идвал на Орум и не съм посещавал храма. Приятели ме посъветваха да видя клисурата на път за Уайстух.
— Приятелите ви са имали право.
— Има ли нещо друго, което бих могъл да видя?
— Би трябвало да спрете на някоя от височините, за да видите клисурата по-добре. Не я разглеждайте от пътя. Не можете да видите как слънцето огрява кристалите, ако не излезете от колата.
— Благодаря ви.
— Беше ми изключително приятно да се запозная с вас, братко Хайрис. Надявам се, че отново ще ви видим тук. — Тя му подаде картичка, върху която бе изобразен фирменият знак на ресторанта. — Можете да ми се обадите, ако желаете да направите резервация предварително… или ако решите, че мога да ви помогна с нещо друго.
— Човек никога не знае — меко изрече той. Опита се думите му да не прозвучат като покана, ала същевременно не желаеше да я отблъсне. — Тръгнал съм да видя храма. Нямам никакви планове за след това. — Той отново се усмихна и се обърна, чувствайки, че очите ѝ не се откъсват от гърба му през цялото време, докато слизаше по стълбите и вървеше към паркинга. Сега повече от половината места там бяха заети.
Колата запали с лекота и Трайстин я изтегли към шосето. Прииска му се да изтрие чело с бялата кърпа, ала не го направи, припомняйки си занятията с брат Кейлид.
У-и-и-ш-шт! У-и-ш-ш-шт! Колите на възвращенците профучаваха край паркинга на ресторанта като високоскоростни торпеда. Трайстин не беше сигурен дали управлението на торпедата не бе по-надеждно от това на прелитащите край него превозни средства.
Надмина го още една кола, после още една.