Най-сетне той натисна педала на газта докрай.
Ск-р-ъ-ъ-ц! С-к-р-ъ-ъ-ц!
Комбинацията от натиснатия до край педал на газта и работата на двигателя с вътрешно горене успя да го изведе на южната магистрала и макар че някои от другите поели на юг коли го освиркаха с клаксоните си, Трайстин продължи да увеличава скоростта. Нима превозните средства по планетите на възвращенците имаха нещо общо със самоубийствените военни мисии?
Пътят, очевидно прокарван с лазери, започна да се изкачва по планината почти веднага, щом Трайстин излезе от алеята на ресторанта. Кедри-джуджета и кактуси бяха осеяли розовата скалиста почва на възвишението. Кактусите — Трайстин различи поне три разновидности от тях — изглежда растяха без да следват никаква схема за залесяване. Но по-старите кедри имаха приблизително еднакви размери и бяха засадени така, че образуваха фигури, подобни на правоъгълна решетка. Такива ли бяха първоначалните засаждения за преобразуването на планетата по предварително изготвен план?
Следвайки съвета на сестра Барунис, Трайстин спря послушно на първата височина, предназначена за наблюдение на околния пейзаж. Нямаше никакви табели и той видя единствено долината, която току-що бе напуснал — с дървета и градчета, с градчета и дървета.
Навлажни изсъхналите си устни с език и се опита да изброи квадратите сред боровете, които изглежда бяха населените места. Повече от трийсет! А още колко не беше видял… Макар и да бе усилил остротата на зрението си, ъгълът ставаше толкова малък, че откритите пространства в северния край на долината се сливаха в едно близо до основата на платото, където бе построено летището за совалките.
И все пак… трийсет градчета с по хиляда човека… само в една долина. Може би тук живееха почти толкова хора, колкото в половината Камбрия. И все пак имаше… някаква неприкрита… дива красота в този безкрай от непрекъснато люлеещи се на вятъра дървета, заобиколени отвсякъде с високи планини.
Трайстин отново се върна в колата.
Измина още пет разтега, катерейки се по възвишението. Най-сетне пътят престана да се изкачва и колата премина край табела, на която пишеше „Клисура Деликор“ — след табелата пътят продължаваше да лъкатуши между хълмовете с розова почва, кактуси и кедри-джуджета.
Трайстин отби от шосето при първото място за наблюдения, маркирано по подходящ начин с табела „Наблюдателница № 1“. Той спря колата на около двайсетина метра от издадената напред скала. Изтегли ръчната спирачка, прекоси тясна ивица, обрасла с треви и бурени, и стигна до боядисания в синьо парапет, който отделяше паркинга от края на скалата.
Застана изумен, неспособен да си поеме дъх.
Под парапета скалата се спускаше отвесно надолу и образуваше каньон с назъбени стени от червен кристал, високи повече от два разтега. На дъното на каньона като сребриста панделка се виеше река, поела някъде в западна посока. Стените на клисурата малко се разширяваха под наблюдателницата, може би скалите на около двеста метра под парапета бяха по-меки и срещу Трайстин, от южната страна на пропастта, се забелязваше потънала в сенки скална ниша. Слънцето на ранния следобед осветяваше кристалите, стърчащи от канарата под наблюдателницата; разноцветни дъги и лъчи червена светлина потъваха в сенките на каньона и докосваха тясната лента на реката в дъното му. Многобройните отделни цветни лъчи не заслепяваха, а по-скоро се сливаха в някакъв особен образ, който се изменяше всяка минута — но това ставаше толкова постепенно, че промяната в контурите му не се поддаваше на описание.
Трайстин наблюдава дълго време играта на светлините върху скалните късове и промяната в сребристите отражения на реката далеч, далеч надолу в пропастта.
Канарите изглеждаха дори по-назъбени от онези под Скалите на море Пейлиън, по-страшни, без зеленина, каквато обгръщаше върховете на събратята им в Пердия. На Орум розово-червеникавата почва изглеждаше по-безплодна, въпреки засадените тук кедри-джуджета.
Най-сетне той се обърна и пое към колата. Макар че му беше трудно да се откъсне от красивата гледка, трябваше да изпълни мисията си, от която продължаваше да се ужасява. Докато се отдалечаваше от наблюдателницата, друга кола — бяла — отби към паркинга, но вместо да спре на означените за това места, паркира на около половин метър от синия парапет.
От колата излязоха мъж и три жени. Всичките три жени носеха поли, дълги до коленете, блузи без никакво деколте, с ръкави, които прикриваха лактите им. И трите бяха блондинки, а русите им коси, макар че искряха в различни нюанси на приятен, пясъчножълтеникав цвят, бяха сплетени по невероятно сложен начин. Прическите на трите бяха напълно различни. Най-високата жена беше бременна.