— Той не е Джошуа.
— Но е някой като Джошуа.
— Хората от семейството му имат късмет. Но ти все още не си ми отговорил защо не ни оставят да живеем мирно.
— Защото не ни оставят и това е. Много по-вероятно е самият Торен да се върне тук, отколкото Еко-Извергите да се променят. Я стига си хленчила. Не си мисли, че не ги познавам. Аз бях там, скъпа. Не забравяй това. Видях онези мургави мъже, които се движат като машини, винаги усмихнати, винаги…
— Зная, Ед, зная… Но ми е трудно. Така ми е трудно.
Трайстин поклати глава. Беше трудно и за двете враждуващи страни, но проклетите възвращенци поне имаха избор. Не беше сигурен дали хората от Еко-Тек го имаха. Намръщи се, чудейки се дали разсъждава разумно.
— Заповядайте.
В чинията имаше не само пилешка тортелада, но и голяма порция ориз и тъмна слепена маса, покрита със сирене — очевидно препечените бобени зърна.
— Мисля, че тук храната е предостатъчно — отбеляза Трайстин.
— Не искам някой да каже, че си е тръгнал гладен.
— Няма такава опасност.
Сервитьорката, която същевременно беше и съдържателка, отиде при офицера и заприказва с него предимно за времето, докато Трайстин се справяше без да бърза с огромното количество храна. Възрастната двойка напусна заведението, когато той най-сетне се отказа от бобените зърна и леко отблъсна чинията пред себе си.
— Бихте ли искали някакъв десерт?
— След това, което изядох, едва ли ще си отида гладен оттук.
— Сметката ви е десет долара и четвърт. Можете да ми платите, когато пожелаете. — Тя се върна при офицера, който приключи с остатъка от питието си и се изправи.
— Благодаря, сестро Ивлин. Кажи на Джок, че съм се отбивал.
Трайстин изчака, докато вратата се затвори зад гърба на офицера. Той остави няколко хартиени банкноти на масата, приближи се към компютърния терминал и подаде на жената кредитната си карта, която тя прекара през четящото устройство.
— Радвам се, че тортеладата ви хареса. Не бих могла да изям и половината от онова, което изядохте вие. — Жената погледна към четящото устройство. — Хайрис. Да не би да сте роднина на Самюел Хайрис от нашия град?
— Не ми е известно. Може би имаме някаква далечна родствена връзка. Аз съм от Нефи.
— Мисля, че неговото семейство е дошло някъде оттам. — Възрастната жена се усмихна. — Помнете какво ви казах, братко Хайрис.
— И ще намеря пътя си?
— Точно така.
Той взе кредитната си карта.
— Мир вам, сестро.
— Бог да възнагради с мир и вас.
Трайстин излезе навън, прекоси павирания паркинг и се отправи към сладкарницата.
Две млади жени — момичета — стояха зад щанда. Той огледа витрината, след това хвърли поглед към червенокосата.
— Бих желал половин паунд от лимоновите бонбони.
Червенокосата се изчерви, а другото момиче се изкиска. След това по-дребната блондинка вдигна торбата, а червенокосата загреба с дълбока лъжица от бонбоните, които паднаха в металния съд на теглилката — кланк… кланк… кланк…
— Долар и четвърт, сър.
Обръщението „сър“ показваше, че нито едно от момичетата все още не беше на възраст за женене.
— Заповядайте — той им подаде парите и взе пликчето с бонбоните.
Запътвайки се към отворената врата, Трайстин долови шепота им:
— … би трябвало да го наречеш „братко“, Мерилин. Остава ти само още един месец и той не би могъл да го научи отникъде… хубав е… няма венчална халка…
— … нямаше да има никакъв смисъл…
Трайстин излезе от сладкарницата, поклати глава и спря под широкия навес пред нея. Взе един от лимоновите бонбони и бързо го пъхна в устата си, преди сокът да е потекъл между пръстите му. Последното нещо, което искаше, бе петно от бонбон върху бялото си сако — макар че бялата тъкан беше предварително обработена, както и всички бели платове, от които се правеха дрехите на възвращенците, и нищо не можеше да остави леке върху тях.
От дясната му страна се виждаше пътят, по който беше дошъл от клисурата Деликор — лентата на шосето се простираше по полегатия склон, който завършваше с високо, равно плато. След по-малко от разтег на юг се издигаха последните къщи на град Далоувън и розовата почва бе покрита от някаква разновидност кедрови дървета. Отвън всички къщи бяха грижливо измазани с гипсова или подобна на цимент мазилка и боядисани в меки пастелни тонове.