Разнесе се не особено силно скърцане и Трайстин се обърна. Една от задвижваните с петрол коли се показа зад ъгъла. Шофьорът ѝ, унесен в разговор с младата жена до него, не наблюдаваше улицата. Дребно русокосо момиче и по-големият ѝ брат пресичаха широката улица, отправили се към сладкарницата. Няколко жени и един мъж стояха до дълга кола с шест врати и разговаряха. Една бременна сестра следеше децата.
Трайстин изтърва бонбона, прескочи ниския парапет, превключи обмяната на веществата си на висока скорост и увеличи рязко остротата на рефлексите си. Докато тичаше, изчисли евентуалния ъгъл на удара, под който колата щеше да блъсне децата.
— Джорджия! Тичай! — Момчето се опита да повлече след себе си по-малкото дете, но то инстинктивно се дръпна назад.
— Не! — изпищя майката.
Ск-к-р-ъ-ц! Шофьорът се опита да спре, но колата се обърна напреки на улицата. Същевременно Трайстин връхлетя и светкавично грабна и двете деца. Почувства лек удар върху бедрото си и видя ужасения израз по лицето на младия шофьор. Младежът едва ли бе достигнал местния еквивалент на осемнайсетгодишна възраст.
Запъхтян, Трайстин понижи скоростта на обменните си процеси до нормалната и сложи децата да седнат на бордюра. Защо постъпи така? Последното нещо, което искаше, бе да привлича нечие внимание.
— Джорджия! Дан! Добре ли сте? — Бременната жена със сламеноруса коса прегърна двете деца, още преди Трайстин да бе успял да се изправи.
— Братко, не зная как да ви благодаря. Ако не бяхте вие… — мъжът объркано замълча. Беше рус, с бели кичури в косата си, малко шкембенце и почерняло от слънцето лице.
Шофьорът спря колата — или по-скоро я спря бордюрът зад другата, дълга кола с шестте врати. Лицето на младежа беше по-бяло от сакото на Трайстин.
— Деца, трябва да гледате и в двете посоки, преди да пресечете улицата. Моля ви, правете го занапред.
— Той искаше да стигне там пръв… Дан винаги прави така… — възрази момичето.
Дан бе забил поглед в тротоара.
— … не зная как го направихте… — измърмори бащата.
— Бях точно на мястото, където трябваше — отговори Трайстин, като мислено търсеше начин да се изплъзне от създалата се бъркотия.
— … но как… как…
— Просто благодари на този брат и на Бога — намеси се майката.
— … но как… — Бащата изглеждаше изумен.
Трайстин докосна рамото му.
— Бъдете благодарен на Бога. Аз също съм. — После се приближи към младия шофьор, който все още трепереше. — Имате късмет, че не ги убихте.
Шофьорът продължаваше да се тресе.
— Следващия път Бог може би няма да бди над някои други деца. — Трайстин го потупа по рамото и реши да се опре на теологичните си познания. — Това е чудото, случило се с вас.
— Но той можеше да ги убие! — Бащата пристъпи към Трайстин.
— Ала не го направи и подозирам, че е получил Божието послание. — Трайстин посочи шофьора, който се беше отпуснал върху бронята на колата и трепереше.
— Да не би да сте някакъв особняк или луд, братко?
Вероятно, помисли си Трайстин. После се обърна и погледна към бащата.
— Приличам ли ви на особняк? Нима не спасих децата ви? Аз съм такъв, какъвто ме виждате. — Той се усмихна мило. — А сега… предстои ми пътуване.
— Къде отивате?
— В Уайстух.
— В храма ли?
Трайстин забеляза широкоплещестия офицер, който се приближаваше към тях. Искаше да си тръгне, ала вече бе прекалено късно. Преглътна въздишката си. Дали още малко всеизвестни теологични приказки нямаше да му свършат работа? Можеше да опита.
— В храма ли отивате?
— Да — излъга Трайстин, за да прекрати по-нататъшните въпроси. Не изпитваше никакво желание да бъде превърнат във въглени в сърцето на Уайстух.
— А след това?
— Където ме насочи Господ. — Той се усмихна и се наведе към малкото момиче Джорджия. — Моля те, бъди внимателна, Джорджия.
— Не се наложи да бъда внимателна. Ти ме спаси. Бог те изпрати да ме спасиш.
— Аз наистина бях наблизо, но това не ще бъде винаги. Ние сами трябва да спасяваме себе си. Той само ни сочи как да го сторим. — Трайстин се изправи, като се надяваше че речта му не е прозвучала прекалено теологично. Хранеше надежди също така, че спомените му от „Книгата на Торен“ са достатъчно точни.
— Благодаря ви — каза майката.