— Гледката изведнъж ви грабва, нали, братко?
Трайстин се обърна. Белокос мъж, облечен в светлосин костюм, толкова светлосин, че изглеждаше почти бял, стоеше до синя врата с четири врати, на около три метра встрани.
— Човек не би могъл да си го представи…
— Не, не би могъл. За пръв път ли посещавате Уайстух, братко?
— Да, братко — отговори Трайстин.
— Винаги е приятно да видиш как някои от завърналите се Божи войници идват, за да изразят благодарността си към Бога и неговия Пророк. Откъде сте родом?
— От Нефи.
— Пилот сте, нали? — Белокосият мъж пристъпи към Трайстин.
— Как познахте, братко? — попита Трайстин.
— Никак не е трудно. Напоследък повечето от завърналите се след мисия у дома са пилоти и всички вие изглеждате по особен начин. Трудно е да ви го обясня. — По-възрастният мъж се засмя. — Но когато ви срещна, веднага познавам. — Той протегна ръка към Трайстин. — Брат Карсън Ор.
— Брат Уайлъм Хайрис.
— Предполагам, че половината хора от Нефи имат фамилно име „Хайрис“.
Трайстин сви рамене.
— Как да ви кажа…
— Вината не е ваша. Човек не може да избира името си.
— Разбира се, напълно сте прав.
Възрастният мъж погледна часовника си.
— Ще закъснея, но вероятно ще се виждаме тук в близките дни. — След това той влезе в колата си.
Брат Ор замина и Трайстин прекоси фоайето на хотела. Зад гишето в стъклената кабина, чието пространство беше не по-голямо от пет квадратни метра, седеше сивокоса жена.
— Питах се дали разполагате със свободна стая, която бих могъл да ползвам през следващата седмица?
— За колко души желаете да бъде стаята? — Върху значката под рамото на тъмната карирана рокля на жената беше написано: „Сестра Майра“. Сплетената ѝ коса и златната халка на лявата ѝ ръка довършваха описанието на семейното ѝ положение.
— Бих искал самостоятелна стая с едно легло.
— Ще отдадете благодарността си към Създателя?
— Да, и ще разгледам Уайстух.
— Стая за един човек или за двойка се намира без проблем. Всички апартаменти обаче са заети — има много семейства с две-три съпруги и деца. Ще проверя. Къде желаете да ви настаня — на първия етаж или по-високо?
— Където е по-тихо — отговори честно Трайстин.
— Може би стаята в центъра на първия етаж. Ще ви струва трийсет цента на вечер или долар и деветдесет за седмица.
Няколко секунди Трайстин нищо не каза, знаейки, че подобна реакция вероятно се очаква дори от оцелелите след военна мисия.
— Цените ни са по-ниски от много други в околността, братко…
— Хайрис — подсказа ѝ той. После сви рамене и се усмихна. — Кой знае колко време ще измине, докато отново дойда тук.
— Човек никога не знае. Неведоми са пътищата Божи.
— Да бъде Неговата воля — отвърна Трайстин с традиционния отговор и ѝ подаде кредитната си карта. Ръката му докосна бедрото — вече изпитваше силна болка и нараненото място вероятно дълго време щеше да остане синьо.
— Кредитна карта? Значи вече сте си намерили работа?
— Пилот съм на товарен космически кораб.
Сестра Майра прокара кредитната карта през четящото устройство и поклати глава.
— За нищо на света не бих летяла в космоса! — Върна му картата, заедно с неголям пластмасов правоъгълник. — Заповядайте. Това е картонът, с който ще отваряте вратата на стаята си — стая номер 117. Сокът в хладилника е включен в цената, така че пийте колкото желаете. Ресторантът отваря в шест часа сутринта и затваря в единайсет вечер.
— Благодаря ви.
Трайстин ѝ се усмихна и се насочи към колата, като долави с повишената острота на слуха си как сестрата от гишето се обърна към другата жена, която току-що беше влязла:
— … зад усмивката му се крие тъга…
— … нима ти не би изпитвала тъга, ако бе видяла онова, което е видял той?
— … струва ми се, че е прекалено хубав…
Прекалено хубав? Човек трудно можеше да повярва в това, особено на планета, заселена с изключително красиви хора. Мислите за онова, което е видял? На повечето представители от коалицията Еко-Тек не би им хрумнало, че възвращенците се сещат за лишенията, претърпени по време на военните мисии.