Трайстин сви рамене и се изправи. Междувременно трябваше да продължи с изпълнението на предварително планираната мисия, докато му хрумнеше нещо по-добро. Надяваше се, че в съзнанието му скоро ще да се появи някаква идея.
Плати за закуската, седна в колата и започна обиколката по магазините, макар че целта на пазаруването му беше съвсем различна от тази на останалите мисионери, завърнали се у дома след изпълнение на бойната задача. На тях им липсваха луксозни предмети, купуваха стоки, за да сложат основите на бъдещото си домакинство или пък избираха подаръци на близки роднини. Трайстин търсеше компоненти, които можеше да превърне в оръжия. Проблемът при преминаване на възвращенските пропускателни пунктове беше, че трябваше да сглоби определен вид оръжие от компоненти, които би могъл да намери с лекота на пазара. Макар че това не представляваше никакъв технически проблем за него, щеше да му отнеме доста време. Но той можеше да го използва, търсейки начин да превърне простото убийство в нещо по-мащабно.
Докато караше по авеню „Западно царство“, Трайстин отново изпита задоволство, че вграденият нервен чип даваше възможност на зрението му да приема пространството пред него в леко затъмнен вид: защото Уайстух блестеше — наистина белотата му излъчваше блясък, който проникваше навсякъде. Всяка сграда беше бяла или белезникава, светлината на звездата Джеруш, пламнала сред яркосиньото небе, беше жълто-бяла и дори сенките бяха изпълнени с отразена светлина. Същевременно той не можеше да не забележи и друго нещо: макар че всичко бе безукорно чисто, никъде не се виждаха строежи на нови сгради. Не беше видял нито един — дали не се стремяха да запазят историческия вид на града за поколенията?
„Развлекателен микроелектронен център“ — това бяха думите, изписани върху табелата, която прочете Трайстин. Но той обиколи два пъти сградата на магазина, преди да открие паркинга; едва тогава остави взетата под наем кола там.
— Бих ли могъл да ви помогна с нещо, братко? — попита белокосият управител на магазина, почти веднага след като Трайстин беше влязъл. Всички по-възрастни мъже, които заемаха управленски постове, изглежда бяха белокоси. Нима човек обезателно трябваше да е с побелели коси, за да стане патриарх?
— Да, само че… — той си наложи да се усмихне тъжно, — аз малко съм позабравил нещата.
Възрастният мъж въведе Трайстин, огледа го внимателно за миг, след това му се усмихна в отговор.
— Виждам, че е така. Добре… нека ви покажа с какво разполагаме тук. — Той посочи към неголям апарат с гладка предна стена, върху която не бе написано нищо. От двете му страни имаше два високоговорителя.
— Основната аудиосистема е лазерно управляема, звукът е дигитален. Централният процесор е стандартен… качеството на звука зависи повече от мощността на високоговорителите, отколкото от процесора за обработка на постъпващите сигнали.
Трайстин знаеше какво точно му бе необходимо, ала непрестанно кимаше с глава, докато търговецът му показваше най-различни видове микропроцесорни елементи.
Най-накрая се спря върху централния процесор, плюс малък комплект от инструменти и резервни части. След като търговецът прие кредитната му карта и вписа сделката в дневника за деня, той помогна на Трайстин да натовари закупения компонент на задната седалка на взетата под наем кола.
— Благодаря ви, братко Хайрис, че предпочетохте да посетите нашия магазин. Благодаря ви.
— Благодаря ви, братко Джърстин. Оставих се в ръцете на Бога и ето къде ме доведе той. Мир вам.
— Бог да възнагради с мир и вас.
Трайстин не можеше да не се учуди на словоохотливостта на управителя — сякаш възрастният мъж не беше срещал истински клиент месеци наред.
Докато караше, мислите му непрекъснато се връщаха към възвращенския офицер на Мейра, който бе казал: „Докато вярвам“. Какво би могло да пречупи подобна вяра? Дали нещо наистина би било в състояние да го стори? Върху лицето на Трайстин най-сетне се покатери дяволита усмивка. Защо трябваше да се бори със сляпата вяра? Не беше ли по-добре да я използва? Все още не знаеше как, но кимна замислено.
Следващата му спирка от обиколката за пазаруване беше малък магазин за индустриални стоки в покрайнините на Уайстух. Макар че Уайстух се славеше с репутацията на град, в който не съществува престъпност, докато оставяше колата на паркинга, Трайстин се запита дали този район е наистина безопасен. Белите стени на магазина изглеждаха почти сиви. Макар че не бяха оплескани с кал, стените твърде често бяха мазани с тънък слой боя — винаги недостатъчно плътен, затова създаваха впечатление, че са мръсни.