— Ще си поръчате ли нещо за вечеря, братко?
— Не. Бих желал чаша лимонада. — Когато тя се отдалечи, Ор насочи светлосините си очи към Трайстин. — Как намирате Уайстух?
— В известен смисъл е точно такъв, какъвто очаквах да бъде. От друга страна — твърде различен. — Трайстин отпи малка глътка лимонов сок.
— Мога да си представя. Никой град, където човек не е бил, не изглежда точно такъв, какъвто го виждаме във въображението си. — Ор се усмихна. — А какво ще кажете за хората тук?
— Както и на други места… са дружелюбни. Понякога твърде дружелюбни.
— Неомъжените сестри ли имате предвид?
Трайстин се изчерви. Полагаше извънредни усилия да ги избягва.
— Млад, завърнал се след успешно завършена мисия мъж като вас, би трябвало да мисли за свое семейно гнездо. Може би смятате, че всичкото време в галактиката ви принадлежи, но в живота не винаги е така.
— Вече открих това. Бог има свои планове за нас, които често се различават от онова, което ние възнамеряваме да правим. — „Това наистина е вярно“, помисли си Трайстин. От друга страна с тези думи подготвяше предисторията на своя план и пътя си за бягство.
Ор го измери с поглед, в който трепнаха едва доловими въпросителни искри.
Трайстин чакаше спокойно.
— Обади ми се един стар приятел. Разбрах, че сте се запознали. Джон Смитсън.
Трайстин вдигна вежди. Стомахът му се сви на топка. Дали вече не го бяха разкрили? Дали вече знаеха цялата истина, или бе игра на дебнене, както котката с мишката? Или смятаха, че той може да ги доведе до други хора във веригата?
— Може би съм го срещал някъде.
— Силен, едър мъж. Работи в Далоувън — малко градче на юг от Уайстух.
— Да не би да е офицер по поддръжка на вътрешния ред? — попита Трайстин, като допусна нотки на любопитство в гласа си.
— Виждам, че си спомняте за него.
— Срещал съм го само веднъж. За съвсем кратко време.
— Той каза, че сте спасили от смърт някакви деца.
Трайстин си наложи да се засмее.
— Направих онова, което трябваше да бъде сторено — Знаеше, че епизодът със спасените деца вероятно щеше да го преследва, ала не очакваше, че това ще се случи толкова скоро.
— Повечето хора не биха успели да реагират толкова бързо.
— Аз съм пилот и са ме обучавали да реагирам именно по този начин.
— Така съм чувал и аз.
Сервитьорката постави висока чаша пред Ор.
— Благодаря ви, сестро. — Ор отново се обърна към Трайстин — Вие сте се били срещу извергите, братко Хайрис. Те машини ли са или са човешки същества? — попита тихо белокосият мъж, облечен в светлосиньо сако — толкова светлосиньо, че изглеждаше почти бяло; толкова светлосиньо, че само зрението с повишена острота на Трайстин можеше да улови разликата в нюансите.
— Не зная — отвърна бавно Трайстин, опитвайки се да отговори както би го направил умен, оцелял след бойната си задача мисионер. — Пророкът, да бъде благословено името Му, говори за мерзки същества, а такива има навсякъде из небесните селения.
— Бих казал, че този отговор не застрашава сигурността ви, при това е твърде правилен — поклати глава белокосият. — Пророкът казва, че пътищата Божи са неведоми и ние не винаги можем да проумеем Божиите дела, защото те са различни от нашите. Самият аз… открих, че е много по-лесно да проумяваш човешките дела.
— Това наистина е вярно. — Трайстин се опита да запази спокойствие, леко развеселен от простонародния стил на Ор; същевременно усещаше, че зад него се крие остър ум.
— Човекът се появява от нищото, изглежда като наш брат. Приказва като наш брат и знае онова, което нашият брат би трябвало да знае. И, кълна се в езика на Пророка, очите му гледат с онзи унесен поглед… Рогатият да го вземе, виждал съм достатъчно много оцелели, завърнали се у дома мисионери, затова знам, че този човек не може да се преструва… Но нима това го прави наш брат?
— Струва ми се, че е така — продължи да се усмихва Трайстин, все още развеселен, въпреки че не го желаеше, въпреки създалата се ситуация, въпреки потта, която се лееше по гърба му.
— Това си казах и аз. Казах и на Джон същото. А вие, без да мислите за собствената си сигурност, сте спасили две деца, които дори не познавате. Това наистина е акт на добър наш брат.
— Направих онова, което трябваше да бъде сторено. — Трайстин не пропусна факта, че Ор съзнателно премина от прекалено общия подлог „човек“ към личното местоимение „ВИЕ“ във фразата „вие сте спасили две деца“.