Трайстин прибра плика в джоба на сакото си и с лекота тръгна редом с нея. Двамата изкачиха цяла поредица от вътрешни стълбища и преминаха по тесен коридор. Трайстин се надяваше, че ще напусне планетата със същата лекота, с която бе проникнал на нея. Досега всичко вървеше добре.
— Днешният ден е добър за вас, братко. Напоследък броят на пътуващите с междузвездните кораби непрекъснато намалява и един пътник в повече понякога означава наистина много. — Тя отвори вратата, която според инструкциите трябваше да бъде използвана единствено от персонала, и го заведе в широкия хол на терминала. — Ето я совалката.
— Наистина бих желал да присъствам на Прощалното му увеселение — каза Трайстин. Помисли си, че в действителност много му се иска да си вземе сбогом с Орум.
— Не би трябвало да имате никакви проблеми. Пристигнахме.
Трайстин подаде квадратната карта на служителката, проверяваща пътниците на совалката, и прокара втората си фалшива лична карта през четящото устройство. Проблясна зелена светлина.
Сестрата, която му бе помогнала да се добере до совалката, се усмихна и му помаха с ръка. Трайстин ѝ се усмихна в отговор.
— Получавате разрешение да се качите на борда, братко — обяви служителката. — Моля, заемете някое от свободните места колкото се може по-бързо. Аз ще се погрижа за чантата ви, ще я занеса в багажното отделение.
— Това последният пътник ли е, сестро Лайза? — попита вторият пилот на совалката, след като Трайстин беше вече в херметизационната камера.
— Да. С него стават четиринайсет.
— Добре. Щом надвишаваме необходимия минимален брой, значи всичко е наред. Аз ще занеса багажа му.
Трайстин премина край двамата, изумен, че пилотите не разполагаха с електронна система за подаване на данни, а управляваха совалката, контролирайки уредите ръчно.
Вътре в космическия кораб миришеше на чисто — същият смесен аромат на лавандула и бор, оборудването внушаваше същото чувство на пределно износване. Стените бяха облицовани с избелял бледозеленикав материал, а това означаваше, че Трайстин беше на борда на поредния космически кораб в края на дългата му служба, изпълнена с безброй рейсове сред звездите.
Той седна на първото свободно място до стената и сложи предпазния колан. Нямаше илюминатори, нито прозорци. По-възрастният белокос мъж се раздвижи, за да направи място на Трайстин.
— Моля, проверете дали сте сложили предпазните колани.
— Винаги казват така — отбеляза спътникът на Трайстин. — Човек трябва да е пълен глупак, за да не го направи.
Трайстин внимателно провери дали е стегнал правилно предпазния си колан.
— Заради вас ли задържаха совалката?
— Да, така мисля. Предполагах, че пътят от Уайстух до летището ще ми отнеме по-малко време.
— Кормувахте ли?
— Да, за нещастие.
— Аз взех тролея. Така човек се придвижва много по-бързо.
— Често ли пътувате по този маршрут? — попита Трайстин.
— Не толкова често като преди. Непрекъснато повишават цените. Всичко става все по-скъпо. Спомням си времето, когато можех да вечерям в някое луксозно заведение като „Върха“ и ресторанта на Крендсоу — тогава плащах по три долара за двама души.
Трайстин помисли върху току-що изречените думи на мъжа, докато совалката полека се откъсваше от мястото си на пистата — самият той не беше виждал ястие за един човек за по-малко от осем възвращенски долара.
— При това не беше чак толкова отдавна — добави спътникът му.
— Сега не е така — съгласи се Трайстин.
— Въобще не може да се сравнява. Не зная как вие, по-младите, ще се справяте с живота. Сега вече всеки трябва да се грижи за шест жени… на нас ни беше доста трудно, а пък аз имам само четири съпруги.
Сподавеният рев се превърна в остро бръмчене, совалката започна да увеличава скоростта си по дългата писта, оглушителният шум ликвидира всяка възможност за нормален разговор. Звуците буквално подпалиха Трайстин, той светкавично приведе сензорните си възприятия на нормално ниво, ала бръмченето и споменът от неприятното чувство за изгаряне остана — беше достатъчно силен, за да му напомня болката, която бе изпитал.
Трайстин пое дълбоко дъх, облегна се и затвори очи. Макар че ускорението и шумът му действаха, той се чувстваше изтощен, пък и шумът на двигателите полека започна да утихва.
Сред сивата мъгла блесна лъч светлина.