Трайстин отново изтри чело, питайки се след колко време корабът най-сетне ще кацне на орбиталната станция на Браха. Известно колебание в електронната система звънна във вградения му нервен чип, паренето в нервните окончания по цялото му тяло малко се засили, след това отново намаля. Дали това ли беше част от наказанието, задето беше станал убиец, или бе просто случайно проявило се странично явление? Убиец… това определение все още не му харесваше, ала той бе извършил убийство. Макар че Юнкла беше адмирал, Трайстин бе отнел живота му — и това беше съвсем различно от изтреблението по време на бой в станцията по граничната полоса. Той се надяваше, че другото, което бе извършил, превръщаше акта му в нещо повече от безсмислено убийство.
Секундното колебание в изкуствената гравитация означаваше някаква промяна в подаваното количество енергия — дано това се дължеше на намаляване на ускорението, защото приближаваха орбиталната станция. Трайстин пое дълбоко дъх. Тъй като съобщенията трябваше да се предават между звездните системи, той все още имаше шанс да избяга — освен ако някакъв бърз кораб-куриер не се движеше непосредствено след транспортния кораб.
Още веднъж изтри лицето си с кърпата, когато електронната мрежа на кораба показа, че се приближават до орбиталната станция. Разтри чело с длан, опитвайки се да намали пулсирането в слепоочията си.
Транспортният кораб потрепера, разнесе се слаб звук — туп! — и Трайстин се надигна на седалката.
— Кацнахме в орбиталната станция Браха. Моля, съберете всичките си принадлежности, преди да напуснете мястото си. След това посетете багажното отделение, разположено зад пилотската кабина, за да вземете багажа си, преди да напуснете кораба. Моля, проверете дали сте прибрали всичките си лични вещи.
Трайстин освободи предпазния колан, отпусна краката си на пода и кимна учтиво на възвращенеца на средна възраст, който седеше срещу него от другата страна на пътеката. Отиде със скована походка до багажното отделение и застана в редицата след други двама мъже. Те прибраха куфарите си, Трайстин взе единствената си чанта и я прехвърли през парапета. Олюля се, докато преминаваше през херметизационната камера, където гравитацията беше нормална, ала успя да запази равновесие. Бедрото му отново започна да пулсира от внезапно направеното движение.
— Внимателно на завоя, сър.
— Благодаря ви. — Трайстин си наложи да върви изправен като струна. Независимо дали го преследваха или не, имаше определени граници, отвъд които не би могъл да издържи. Нуждаеше се от храна, трябваше да изпие нещо — в противен случай нямаше да има енергия да направи каквото и да било, нямаше да може да измисли изход от никаква ситуация.
Тръгна бавно към главния коридор.
В ресторанта „Залъка“ имаше само четири маси и щанд, където предлагаха рехидратирана храна и сокове, ала Трайстин би приел всяко нещо, стига да можеше да се яде. Той се приближи и опря тялото си о щанда.
— Спагети, моля.
— Тежко пътуване, а, братко? Какво бихте желали за пиене?
— Лимонов сок и вода. Горещо е. Струва ми се, че всеки път става все по-горещо.
— Много хора казват така. Седнете, аз ще ви повикам.
Трайстин се отпусна на пластмасовия стол до пластмасовата маса, закрепена неподвижно към облицования с пластмасово покритие под на станцията. В коридора отвън потокът от пътници не прекъсваше — те преминаваха бързо, мяркайки се за миг, някои в униформи, други в пилотски костюми. Няколко мъже носеха бели сака и панталони, а две-три жени бяха облечени в карирани рокли.
— Спагетите са готови.
Трайстин подаде кредитната си карта.
— Храната и питието струват общо петнайсет долара.
Той потреперя, чувайки цената, макар че сега тя нямаше никакво значение за него.
— Всичко пристига тук със совалката, братко.
— Зная, но…
— Вие идвате да се нахраните — мъжът зад щанда се усмихна съчувствено. — След това си тръгвате. А аз живея тук. Продавам, докато не съм на смяна. Човек трябва да работи на две места, за да свърже двата края.
— Съжалявам. — На Трайстин често се бе налагало да чува тези думи.
— Всички правим онова, което се налага.
— Така е.
Трайстин сложи квадратната чиния и двете пластмасови чаши върху малката маса и започна да се храни. Спагетите бяха почти толкова меки, колкото подгизнала във вода хартия и парчета от ластик, а на вкус представляваха истинска комбинация от гореизброените предмети. Сосът имаше дъх на лепило, сварено в кофа с лимонада. Трайстин изяде всичко, изпи горчивия лимонов сок и голямата чаша, пълна с вода.