Плътността на праха спадна до стойност, позволяваща извършване на транслация при екстремни случаи. Трайстин изчисли разстоянието, което го разделяше от разузнавателните кораби. То беше по-голямо от максималния обсег на бойните торпеда.
Продължи да изчислява обсега на торпедата и гъстота на праха.
— Започвай подготовка за транслация. — Трайстин изпрати заповедта до главния компютър на кораба.
— Заповедта е приета. Подготовката за транслацията започва.
Докато Трайстин наблюдаваше как енергията се увеличава, друга мисъл проблясна в съзнанието му. В храма вероятно разполагаха с негови холографски изображения — в такъв случай военното командване щеше да поиска да узнае как той е проникнал вътре. Преглътна мъчително, в черепа му избухна непоносима болка. Какво можеше да направи? Изненадващо в ума му пробягаха думите: „Носи се такъв слух… ако смениш посоката на кораба и подадеш енергия, точно когато се извършва транслацията, транслационната грешка се увеличава неколкократно, а може би и повече…“
Трайстин подаде максималното възможно количество енергия към двигателите, благодари на Ултийна, знаейки, че може би никога повече няма да я види — нея или някого от познатите си в коалицията. Съжаляваше за това. Не беше осъзнал колко много щеше да му липсва тя, колко непоносимо много. Толкова неща не беше осъзнавал досега.
Ръцете му трепереха, всяко поредно изчисление му отнемаше все повече време. Като че от върховете на пръстите му извираха уравнения, ослепителни кръгове светлина заобикаляха всеки предмет, върху който се спреше погледът му. Всяко най-малко движение на главата му пращаше горещи вълни из цялото му тяло, ако се обърнеше бързо, стъпалата му изтръпваха и започваха да треперят.
Точно преди да натисне копчето, с което подаваше заповед за започване на транслация, Трайстин си спомни, че трябва да докосне и бутона, чрез който щеше да промени посоката на кораба. Надяваше се, че по този начин транслационната грешка няма да стигне критични стойности. А след транслацията щеше да се отправи към планетата Фарка — кой знае как фарканите се отнасяха с времето там?
Промени посоката на „Пакуаврат“ и натисна копчето за започване на транслацията…
… черното стана бяло, а бялото — черно… В безкрайния момент, в който корабът претърпяваше транслация, Трайстин беше изпаднал в екстаз — болката изчезна, чувство на неописуемо удоволствие завладя всяка негова клетка и го изпълни с черна светлина.
Дум!
Завърна се в истинското време. Червената мъгла на парещата болка отново се върна — още по-силна отпреди, — а „Пакуаврат“ се носеше в нормалното пространство, приближавайки планетата Фарка… някъде… някога…
Зрението на Трайстин беше замъглено, черепът му пулсираше от пронизваща болка. Трудно му бе да се съсредоточи дори върху екрана за външната обстановка, но трябваше да концентрира вниманието си именно там, защото „Пакуаврат“ се носеше високо над еклиптиката по курс, който го отдалечаваше от планетата. Налагаше се Трайстин да го коригира така, че да не попадне върху орбитата на шестата планета.
— Тука… тука… тука… тука… — думите, които бе изрекъл, отекваха в черепа и ушите му, очите му се овлажниха. Затвори клепачи и му се стори, че очните ябълки се обръщат под тях. Отново ги отвори и усети как ослепителни снопове светлина потъват в зениците му.
Безмълвно, бавно успя да съсредоточи вниманието си върху курса, който корабът трябваше да поеме, за да се приближи към външната орбитална станция на фарканите. По време на инструктажа го бяха предупредили да не навлиза зад орбитата на шестата планета. Поне сега външната орбитална станция се виждаше на екраните — подобна на енергиен фар. Трайстин насочи „Пакуаврат“ към нея.
След това се отпусна на креслото и се помъчи да не гледа никъде, да не чува нищо. Не искаше да мисли за никого — нито за Божиите войници, нито за архиепископа, чиято вина се състоеше в това, че името му беше Юнкла и бе попаднал не където трябва. Трайстин не искаше да си припомня и за Куентар… този човек смяташе, че единственият възвращенец, който не създава неприятности, е мъртвият възвращенец. Не искаше да мисли и за Джеймс, който бе спасил кожата му неведнъж и никога не бе поискал благодарност и уважение. Не желаеше да си спомня дори за Ултийна, която му бе показала цената на това да умееш да предвиждаш. Тя също никога не го беше молила за нищо…