— Отказват се от висшия дар никога да не остаряват? — Трайстин все още се гневеше на уклончивите отговори, които му даваше фарканът.
Джере се засмя, издавайки остър, лаещ звук, в който дори Трайстин не можа да улови никаква веселост.
— Отказват висшия дар да виждат как хората правят едни и същи грешки поколение след поколение. Отказват подаръка да се отдалечават все повече и повече от онези около тях — да разбират колко е уязвим животът и радостта, създадена от преходността му — радост, която ще им става все по-чужда с всяко изминало десетилетие.
Тишината се проточи. Най-накрая Трайстин импулсивно зададе още един въпрос на фаркана:
— А защо непрекъснато ми задавахте въпроси за кражбата?
— Вие знаете отговора. Хората от вашата раса търсят абсолютните стойности.
И той наистина го знаеше. Въобще не ставаше дума за кражбата. Те бяха измъчвали Ултийна с въпроси в областта на математиката; останалите — с въпроси за някой аспект на вярванията им — всичко това бяха абсолютни стойности. Всъщност го бяха тласкали да проумее, че животът не предлага абсолютни стойности и неопровержими истини. И докато мнозина бяха разсъждавали върху това просто наблюдение, фарканите бяха правили своите изследвания, задавайки настойчиво въпросите си. Защо?
Трайстин започна да приказва съвсем бавно:
— Единствената абсолютна истина е промяната, а смъртта е единственият начин да спрем промяната. Животът е серия преценки за променящи се ситуации и нито един идеал или вяра не са валидни за всички отделно взети случаи. Въпреки това човешките същества трябва да вярват в нещо, което е извън тях. Може би всички разумни същества постъпват така. Ако не живеем, водени от по-висши мотиви, тогава бихме могли да оправдаем всяко действие — независимо колко ужасно е то, щом е необходимо за оцеляването ни. Ние оставаме завинаги затворени в пространството между необходимостта от висши морални абсолютни стойности… но нека не забравяме, че за всяка абсолютна стойност може да бъде доказано, че е фалшива. И нашата склонност е личните ни преценки да се израждат в приятен единствено за нас самите, неетичен нарцисизъм. Опитите да наложим собствените си абсолютни стойности на другите хора водят до смърт и разрушения, ала ако действаме, водени единствено от тясно личностни подбуди, също ще стигнем до смърт и разрушения — като правило далеч по-бързо, отколкото в първия случай.
— Това съждение е вярно и лесно за разбиране. Ала вашата раса все още отказва да го приеме. — Джере се изправи. — Време е да тръгваме.
— Да тръгваме ли? Къде?
— Вие помолихте за помощ, поискахте и корабът ви да бъде зареден с гориво. Ние се погрижихме за това.
Отново суровият, безрадостен лай последва неизречените думи.
— Сега трябва да се върнете при своите. Корабът ви е готов.
Без да каже нищо повече, Трайстин последва фаркана по широките, почти празни коридори на станцията — станция, която изглеждаше далеч по-древна, много по-древна от храма на Орум, дори от кристалите в каньона на клисурата Деликор или от потъналите в пръски на морски вълни Скали в Камбрия. От колко време тази станция се намираше тук? Каква беше възрастта на фарканите?
— Те са достатъчно възрастни, за да бъдат мъдри и достатъчно млади, за да се надяват — думите, изпълнени с хумор и тъга, отекнаха в съзнанието на Трайстин.
Джере спря пред отворената херметизационна камера на „Пакуаврат“.
Желая ви безопасно пътуване, майор Десол.
— Още веднъж ви благодаря.
— Не ми благодарете — кимна за довиждане Джере и мълчаливо отстъпи назад.
— Добре, няма да ви благодаря. Но се радвам, че съм жив.
— Това е по-добре. Дано винаги бъде така.
След като помълча дълго време, Трайстин влезе в отворената херметизационна камера. Корабът беше безукорно чист — сигурно не го бе оставил в това състояние. Навсякъде в него се долавяше миризмата на чистота и мускус, типична за фарканите. Трайстин отстъпи назад, използва вградения си нервен чип, за да затвори вратата на камерата, след това влезе в тясната пилотска кабина. Макар че… наистина ли използва вградения си нервен чип? Дали би могъл да повярва на Джере? Още по-лошо — как би могъл да не вярва на извънземния?