— Изглеждаш добре.
— Забележително добре запазена ли искаш да кажеш? Почти цели девет години, изпълнени с транслационни грешки и грешки във времевата обвивна повърхнина помагат за запазване на външния вид — засмя се тя.
— Не изглеждаш дори и шест години по-възрастна.
— Проявяваш галантност, но аз умея да наблюдавам огледалото толкова добре, колкото и екраните в пилотската кабина. Не изглеждам така добре запазена като теб.
— Това се дължи на медиците-фаркани, както и на транслационните грешки. — Той вдигна подноса със сладки към нея. — И сега какво да правя? Да изчезна някъде ли?
— Не е необходимо. Никой не знае, че командир Десол е бил Пророка на възвращенците. Униформите ти са при мен. — Тя го огледа изпитателно. — Сигурно все още ще можеш да се побереш в тях. Преоблечи се, преди да напуснеш кабинета. Излез по-рано в пенсия и си получавай огромната сума, която си заработил и която без съмнение заслужаваш. Използвай тръста, който си основал — както виждаш, знам всичко, — отглеждай цветя, обучавай младите, прави каквото ти хрумне — сви рамене тя. — И си затваряй устата.
— Или да изчезна някъде и да разкажа истината?
— Би могъл да направиш и това, но най-вероятно хората от коалицията ще ти сложат клеймо — безобиден, загубил ума си летец, откачил, бедничкият, след толкова много преживени транслации. Нещастен, тъжен ветеран.
— А ако продължа да настоявам на своето, ще попадна в психиатрична болница. Така ли?
— Вероятно… но каква ще бъде ползата от това? Ще докажеш лицемерието на религията, когато всеки мислещ индивид го разбира? При това онези, които тъй или иначе не умеят да мислят, бездруго няма да те разберат.
Трайстин кимна бавно. Думите на Ултийна винаги звучаха смислено.
— Ами ти?
— Аз ще остарея на военния си пост — ако, разбира се, ми позволят да го сторя.
— Може би трябва да напуснеш.
— Това предложение ли е?
— Точно сега не е. Не съм в състояние да правя предложения… пък и не зная… ти какво… Все още се намирам в състояние на шок.
— Добре. Да поставим формалностите на първо място. При теб те винаги са на първо място — добави тя язвително. — Трябва да облечеш униформата си. Позволих си да добавя всичките ти военни отличия, плюс сребърните триъгълници, удостоверяващи, че си флотски командир. Ще изглеждаш внушително. Трябва да свършиш още нещо, преди да се върнеш в Камбрия.
— Какво?
— Просто се поразходи из станцията в пълна парадна униформа и поговори за славното старо време и битките по граничната полоса на Мейра. Ако някой те попита каква е била бойната ти задача, само се усмихни и поклати глава. Добави няколко думи за това как високоскоростните транслации набързо отнемат петнайсет години от живота на човека. Това е всичко. После ще те изпратим у дома с бърз кораб-куриер.
— Значи това е всичко?
— Да. Звучи разочароващо, нали? Униформата ти е в съседната стая. Аз няма да надничам, докато се обличаш. — Тя се усмихна. — Всъщност ще изляза в коридора да се занимая с някои неотложни задачи. — Командир Фрейър от флота на коалицията Еко-Тек се изправи.
Трайстин я последва и проследи с поглед как тя напусна кабинета. Изпитваше наслада от това, че я вижда, осъзнаваше, че Ултийна му бе липсвала… а не ѝ беше казал колко много бе желал присъствието ѝ. Той поклати глава и пое дълбоко дъх. Значи все още не беше приключил работата си тук?
Нима щеше някога да свърши? Не и ако Рули Джере се окажеше прав.
Трайстин погледна към вратата, но Ултийна вече беше излязла. Още веднъж важните неща се изгубиха сред подробностите — Ултийна се беше държала важно, той дори не бе успял да ѝ каже, че… При нейната съпротива всичко зависеше само от него… ако въобще тя му позволеше да стигне достатъчно близо до нея.