Звънецът забръмча.
Трайстин изчака малко, после изтича в кухнята и докосна клавиатурата на компютърния терминал върху бюрото, което беше покрито с тънък слой прах.
— Да?
— Обажда се Ултийна. Мога ли да вляза?
Трайстин преглътна неловко, после отговори:
— Разбира се. Портата е отворена.
Даже от високоговорителя гласът ѝ звучеше официално и Трайстин си помисли, че това никак не му харесва. Но от друга страна неговите думи също бяха прозвучали твърде сдържано. Тази мисъл също никак не му хареса… съвсем, съвсем никак.
Затича към пътната врата, спусна се по пътеката и завари Ултийна, вперила поглед в кедъра-бонзай.
— Трябва да го окастря — обясни той.
Тя се обърна.
— Изглеждаш толкова млад.
— Не се чувствам млад.
— Не трябваше да идвам.
Трайстин погледна към единствената жена, която винаги съумяваше да предвиди всичко. Усмихна се.
— Да, трябваше да дойдеш. Имам нужда от теб.
Тя погледна към кедъра, сякаш не беше чула думите му.
— Радвам се, че си успял да запазиш къщата и градината — гласът ѝ се носеше по-леко от слабия есенен ветрец, който довяваше до ноздрите му смесения аромат на последните за годината миниатюрни жълти рози, маргаритите и старите борове.
После Ултийна рязко се обърна към него.
— Какво каза?
— Обичам те и имам нужда от теб — повтори той и зрението му отново се замъгли.
— Никога не си… — тя поклати глава, сякаш не вярваше.
— Винаги съм го чувствал… Просто се страхувах… защото ти винаги беше толкова компетентна. Казвал съм ти го и преди, на онази орбитална станция, помниш ли? — Остави сълзите да текат по лицето му, но забеляза, че и нейните бузи бяха влажни. Трайстин се засмя глупаво. — Пък и твоят чин винаги беше по-висок от моя. Ти не ми позволи да го забравя онзи, първият път.
— Това беше глупаво. — Погледът ѝ срещна неговия.
— Беше толкова отдавна… аз бях толкова глупав. Мислех си, че не те е грижа за мен.
— Почти бях решила да не идвам — призна тя. — Ако не беше оставил бележката…
— Този път щях да те намеря — отговори ѝ Трайстин. Хвана здраво ръката ѝ, застанал до нея в здрача на късната есен.