— Вярвам ти. Това обяснява също така защо оцеля в случая на живите торпили, които възвращенците изпратиха срещу теб. Знаеш ли, че Уеслин загина? Още двама офицери от западния дял на полосата не успяха да оцелеят в подобни случаи.
— Защо? — учтиво попита той.
— Сигурна съм, че трябва непрекъснато да даваш доказателства, че не позориш произхода си — ти и хората от твоето семейство. Има ли неудачници сред роднините ти?
Трайстин си помисли за звездичката до двете черти на яката ѝ, после се усмихна.
— И с теб ли е същото?
Незаинтересованият вид на лицето ѝ бе заменен с усмивка.
— Да. Не забравяй за чина ми, Трайстин — след което усмивката ѝ избледня.
— Зная. От следващия месец ще бъдеш майор.
— Да, така е. Но и твоето време ще дойде. Чиновете са нещо временно. — Тя се облегна назад и затвори очи.
За какво беше целият този разговор, зачуди се той. Макар че знаеше отговора. Поради някаква причина тя, Ултийна Фрейър, трябваше да доказва също толкова неща, колкото Трайстин — може би дори повече. В известен смисъл това беше прекалено лошо. Въпреки леко заострения нос, той харесваше Ултийна, нравеше му се компетентността ѝ. Напомняше му за Саля. Запита се как ли я кара сестра му, после поклати глава. Не можеше да намери отговор на този въпрос, затова се отпусна и затвори очи.
— Спирка Клайсийн — обяви цивилният служител от вратата.
Трайстин се събуди навреме, за да види как Ултийна излиза през вратата на совалката и потъва в гарата. Изправи се, после се протегна и остави другите да слязат преди него. Според вградения нервен чип часът беше само 0715, имаше повече от достатъчно време да похапне преди прегледа в медицинския център за действащи офицери.
Тунелът на гарата беше почти двайсет метра в диаметър — ширина два пъти по-голяма от стандартната; отдясно на Трайстин източният участък имаше кафява лента. Петте метра до стената бяха запазени за електроскутери и открити коли за превоз на пътници. Във всяка кола имаше седалки за трима пасажери, като превозното средство бе програмирано да спира на всяка четвърт от разтега.
За разлика от повечето действащи офицери Трайстин пренебрегна колите и пое пешком на юг от гарата към районите с жилищни сгради; в свободните от дежурство дни беше научил, че по-добрите кафенета се намират там. Имаше и напречно разположени тунели за пешеходци, които отвеждаха до западния обслужващ Свод — макар че терминът Свод беше неподходящ, защото по-голямата част от всички постройки се намираше под земята. Самата гара бе разположена под центъра на града.
Макар че животът на тази планета се развиваше под повърхността и предимно вътре в сградите, повечето хора, работещи на Мейра, бяха с по-тъмен цвят на кожата от Трайстин и това не будеше изненада — наследството на коалицията Еко-Тек беше генетически смесено и това бе най-мекият израз, използван по този повод. Въпреки че Трайстин не надвишаваше прекалено много средния ръст на офицерите в Еко-Тек, със своите 195 сантиметра бе по-висок от почти всички, но се опитваше да не ходи прегърбен.
Отмина първия ресторант „Кубчето на тунела“, защото вътре беше претъпкано с хора и практически на всяка маса имаше действащ офицер. Измина около половин разтег на юг навътре в тунела и влезе в ресторант „Невен“, където бяха заети едва половината от масите.
След като огледа менюто, разбра защо бе така. Цените бяха с над една трета по-високи от тези в „Кубчето“. Като се надяваше, че по-високите цени означават и по-добра храна, Трайстин напечата поръчката си на клавиатурата — истински яйца, препечен бял хляб от водорасли и печени картофи. Картофите растяха почти навсякъде. Компютърът сравни отпечатъка на палеца му и номера на картата му за самоличност, след това одобрително изписука.
Трайстин пое квадратното пластмасово картонче, върху което бе изписан неговият номер, и се приближи към автомата за чай. Чаят струваше колкото всичко останало от закуската, но той се нуждаеше от нещо горещо и истинско. Зае една маса на ъгъла, край голяма саксия, пълна с невени и местни нарциси. Цветът на невените и тръпчивата им миризма бяха по-приемливи за Трайстин от изкуствените аромати, които се носеха край него. Нарцисите — отглеждани навсякъде в Клайсийн — имаха малки бели цветчета, но служеха като допълнителни генератори на кислород. Трайстин чувстваше топлината, лъхаща от вградените в тавана лазерни отоплителни модули.