— Много интересно е да се срещна с вас, лейтенант — гласът на Джере се вля в мислите на Трайстин, почти като че получи видимо изображение върху мислено създадения екран в съзнанието на лейтенанта, само че това стана по-пълно и по-бързо.
— Но как успяхте да направите това?
— Аз… ние… сме в състояние да общуваме на къси разстояния с вашите вградени военни нервни чипове. Това прави общуването по-лесно… и възможно.
— Доктор Джере е тук, за да интервюира онези от вас, които се записаха доброволци за участие в проекта, разработен от фарканите. Съмнявам се, че си спомняте много за него, освен неголямата годишна премия…
Трайстин си спомняше, но не толкова, колкото би желал. Предполагаше се, че в замяна на основни технологични умения, фарканите наблюдаваха малка група действащи офицери в продължение на десет години — или дори по-дълъг период, — правеха периодични изследвания на физическото им състояние, провеждаха интервюта с тях и някакви тестове на мисловните им способности. ТОВА БЕШЕ ВТОРИЯТ ФИЗИЧЕСКИ ПРЕГЛЕД на Трайстин за проекта на фарканите, ала след първия не бе последвало интервю.
— Спомням си основните подробности, макар че не помня нищо за интервютата. — Той пое бавно въздух, вдишвайки познатата миризма — комбинация от аромат на неизвестни цветя, мускус и… чистота.
— Ще минавате през интервю след всеки следващ преглед, освен ако по някаква причина фарканите решат, че сте неподходящ. — Ихара направи гримаса. — Надяваме се да не го направят. Седнете, моля.
Трайстин зае единственото място пред компютърния терминал срещу фаркана.
Рули Джере насочи червените си очи към Ихара.
— Друго нещо, което трябва да знаете за интервюто, е, че то е поверително — добави Ихара.
Трайстин потисна желанието си да изсумти. Та как би могло да бъде поверително това интервю, когато се извършваше в присъствието на лекар от военните служби?
Ихара се приближи до втората врата и я отвори.
— Повярвайте ми. Наистина е поверително. Ще видите. — Той излезе от стаята и затвори вратата.
— Ние следваме нашите собствени правила — продължи беззвучният глас на Джере. — Можете да говорите на глас или да използвате вградения чип, за нас това няма значение.
Без да се напряга особено, Трайстин опита да се свърже с някоя от съществуващите мрежи в сградата, но навсякъде попадна на празно пространство. Той вдигна вежди.
— Няма ли да се опитат да разрушат изолацията на връзката?
— Разбира се, че се опитват. Правят го вече няколко години. Това е една от причините военните служби да приемат сделката.
— Заради свръх-модерната технология?
— Харесва им възможността да откраднат технология. Това се нрави на всички човешки същества.
— Значи ние сме крадци? — думите изхвърчаха със светкавична бързина и Трайстин не можеше да повярва, че ги е изрекъл на глас.
— Не ви ли харесва да бъдете член на раса от крадци?
— Тази мисъл не ме изпълва с прекалено силно задоволство. — Трайстин се размърда в креслото.
— Намирате ли идеята за крадците отблъскваща?
Лейтенантът забави отговора си.
— Не ми харесва, когато мислят за мен като за крадец.
— А какво ще кажете, когато се отнася до кражба на живот?
Трайстин отново забави отговора си. Съществото пред него наистина ли беше извънземно, или бе просто някакво фантастично предавателно устройство? Но защо командването би решило да постъпи по този начин? Нима той можеше да разграничи истински фаркан от фалшив?
— Имате ли език, на който говорите гласно? Как звучи той?
— Да.
Последва нещо като шум, с тази разлика, че звуците се свързваха един с друг едва ли не сякаш в някакъв непонятен стих. Трайстин изпита смътно чувство на копнеж и когато Джере завърши, попита:
— Това поезия ли е?
— Да, вид поезия. Началото на нещо, което вие бихте нарекли свой завет. Но може и да ви лъжа. Може да съм измамник.
— Да, наистина — призна Трайстин. — Действате прекалено много като човешко същество.
— Прекадено много като човешко същество или прекалено интелигентно?
На Трайстин му се прииска да поклати глава.
— Така и не отговорихте на въпроса ми за кражбата на живот. — Червените очи се обърнаха право към него.