— Бих ли могъл да ви помогна, сър? — Мъж, разположил се в подвижно кресло, се плъзна към Трайстин.
— Да, след малко — отвърна му Трайстин с принудена усмивка.
Накрая купи малка, би могло да се каже миниатюрна кутия с шоколадови бонбони и заплати за нея повече, отколкото бе очаквал. Но знаеше: Езилдия бе споменавала неведнъж, че шоколадът ѝ липсвал най-много, откакто напуснала Карсън.
Дори след като съзнателно се забави, в 1715 часа похлопа върху вратата на Езилдия.
— Ей сега.
Зачака… чакането се проточи.
Най-сетне вратата се отвори. Езилдия го погледна. Лицето ѝ имаше златиста кожа и бе обкръжено с мека, черна коса. Зелените ѝ очи изглеждаха едновременно уморени и бляскави.
— Наложи се да работя по-дълго, отколкото се надявах.
Трайстин ѝ подаде малката кутия с шоколадови бонбони.
— Истински шоколад от Остран! Не биваше да правиш това. — Тя затвори вратата зад него и занесе кутията с бонбоните към малка масичка край ниско кресло — остави я там, без да я отваря.
— Зная. Нито пък ти трябваше да си тръгваш по-рано от работа. — Трайстин отиде към балкона, погледна градината под него, после покрития с куполообразен покрив двор и плъзгащите се врати от стъкло към другите домове — всичките затворени, с изключение на една — там на балкона седеше мъж с дете, седнало на скута му. Тъмнокосият малчуган размаха нещо в дебелото си юмруче и Трайстин се засмя. — Тихо е.
— Следобед на седмия ден от стандартния календар винаги е тихо. Всички са изтощени. Аз също. — Езилдия седна на малкото плюшено кресло, покрито с ръчно изработена сиво-зелена покривка, украсена със серия стилизирани, свързани едно с друго изображения на вечнозелени храсти.
— Гравитация от една десета g не изглежда много… но се чувствам уморена.
Трайстин погледна куполообразния покрив, видя единствено прозрачно бяло сияние, макар че зад него бялата светлина на Парвати проникваше през червеното небе и бавно сгъстяващата се атмосфера на Мейра и блестеше над далечните червени хълмове.
— Аз също съм уморен. — Той се върна, прекосявайки малката стая.
— Ти си от Пердия. Там гравитацията е по-голяма.
— Всъщност не е. Просто 1,09 в сравнение със стандарт Т.
— Ти работиш навън всеки ден.
— Не всеки ден — възрази Трайстин.
— Почти всеки ден и си свикнал. Нали виждам мускулите ти. На Карсън е 0,98. Докато стигна до седмия ден по стандартния календар, се чувствам съсипана. — Езилдия протегна дългите си крака и отпусна обутите си в пантофи ходила върху обвито с мека подплата столче. — Искаш ли да седнеш до мен?
— Разбира се. — Трайстин седна, отпусна краката си до нейните, притисна бузата си до нейната, наслаждавайки се на едва доловимия аромат на лилия от нейния парфюм.
— Цялото ми тяло така изтръпва… — Езилдия се облегна назад и отпусна брадичка върху гърдите му, като че искаше да изопне врата си. — Понякога седмиците са прекалено дълги. Ще ми се да имаха само седем дни, както на старата Земя.
— Това е било много отдавна. Всичките месеци имали различен брой дни и въобще не е можело човек да прецени коя дата ще бъде еди кога си без сложния календар. Тук седемнайсети от всеки месец е винаги първия ден от седмицата.
— Не искам да говорим за историята.
Той сви рамене и съвсем леко стисна рамото ѝ с лявата си ръка.
— Радвам се, че успя да излезеш по-рано от работа.
— Програмата по контролиране на комуникационната система е твърде гъвкава. — Тя се засмя. — Следващата седмица ще се наложи да поема дежурството на Кентар през почивния ден.
— Това е неприятно.
— Тук? Няма значение, освен ако човек не участва в мероприятията на дамския клуб. Кой ли пък го е грижа да кара водно колело? Никога не съм обичала да си пъхам носа близо до водата — сигурно защото съм дете, родено в изкуствена утроба. Никой от нас не обича плуването, дори и при тези ниски стойности на гравитацията. Чудя се защо ли е така?
— Защото си дете, родено в изкуствена утроба. — Трайстин отново я стисна леко за рамото, после помилва лицето ѝ с дясната си ръка и го наклони към себе си.