Измъкна се през отвора, пропълзя зад назъбените ръбове на пробитата врата, после се изправи с усилие, стиснал в ръка готовото за стрелба оръжие и се придвижи заднишком към скутер номер едно.
Можеше да седне на седалката в кабината на скутера и да затвори вратата на машината след себе си. Това не беше идеалният вариант, но му позволяваше да диша — което бе далеч по-добре от алтернативата да е мъртъв, далеч, далеч по-добре.
Отново забеляза проблясване и стреля. Фигурата на възвращенеца се изгуби от погледа му. Прищя му се някой здравата да го изрита. Намали остротата на рефлексите си с цяла единица и включи механизма за нощно виждане — макар че от усилията, които положи, пред очите му се завъртяха звезди.
Отстъпвайки назад, като поглеждаше от време на време към отвора, избит в голямата врата, Трайстин едва не падна в скутера. Несръчно включи дихателната тръба на скафандъра си към линията за зареждане с въздух на машината. Зрението му се проясни малко, същото се случи и с мислите му. Достатъчно, за да си спомни, че в шлема имаше резервоар със „Състейн“, който можеше да използва.
После зачака. Механизмът му за нощно виждане се стабилизира.
Три гранати избухнаха на мястото, където Трайстин бе лежал по-рано, разпръсквайки наново парчетата от термоустойчива пластмаса и метал. Вдигна се прах.
Трайстин успя да заеме полуседнала поза върху пластмасово-бетонния под, като същевременно остана свързан към захранването с кислород на скутера. Очите му бяха вперени в отвора на вратата.
Т-у-а-мп! Ту-а-а-мп!
Втори комплект гранати експлодира по-навътре в гаража и вдигна прах и малки, остри парчета пластмаса, но нито едно от тях не прелетя почти петнайсетте метра до скутера, където чакаше Трайстин с готово за стрелба оръжие.
Двама възвращенци през вратата.
Трайстин свали първия в движение.
Вторият се обърна в погрешна посока, погледна към херметично затворените врати на станцията и ги заля с няколко кратки картечни откоса.
Трайстин трябваше да стреля три пъти в полумрака. Накрая, с третия изстрел, успя да изтръгне дихателната тръба на кислородната си маска от захранването.
След това бавно се изправи до скутера и пак се свърза към захранващата с кислород линия.
Отново зачака. Чакането се проточи — дълго, дълго. След известно време си спомни и настрои рефлексите си към нормално положение — далеч по-късно, отколкото би трябвало, ала мисълта му не течеше така ясно, както му се искаше.
Изгаряща болка бе плъзнала по крака му. Мъчителна болка.
Като се стараеше да не мисли за крака си, известно време Трайстин се опитваше да си представи какъв модел бяха танковете на възвращенците — и как бяха успели да ги спуснат на повърхността с невидимите за радарите параглайдери. И откъде се бяха взели всичките тези снаряди? Снарядите трябваше да имат метални обвивки — или някакъв техен еквивалент, — а обвивките бяха твърде тежки. Въпреки всичките си размишления, не стигна до никакви изводи, а Парвати най-сетне изгря, засипвайки с розова светлина разрушенията около него. Знаеше, че кракът му е кълбо от болка; не можеше да го използва. Въпреки това запълзя към ъгъла и заудря с юмруци по капака на скривалището. Едва тогава зърна контакта за свръзка в екстремни ситуации.
— Хайсин. Говори лейтенант Десол. Мисля, че имам нужда от помощ.
— Лейтенант? Навън ли бяхте през цялата нощ?
— Наречи го извънредно дежурство. — Трайстин се опита да не трепери. — Как е запасът ти от кислород?
— Почти свършва. Скоро трябваше да изляза, за да взема допълнително.
Капакът бавно се отвори и облечената в боен скафандър фигура на Хайсин се измъкна от укритието.
— Сър? — гласът на Хайсин загърмя в шлема на Трайстин.
— Тук съм. Чувствам се съвсем скапан. Не мога да помръдна дори сантиметър.
Погледът на техника се насочи към крака на Трайстин.
— Да. — Лейтенантът преглътна мъчително, гърлото му беше сухо, чувстваше езика си набъбнал. — Не съм виждал нито един възвращенец от снощи. Така че би ли могъл да извикаш някого на помощ?
Хайсин погледна към разкъсаната врата на гаража.
— Те имаха танкове — обясни Десол.
— Танкове ли?
— Миниатюрни бронирани машини с достатъчно големи дула. Сега… ще се обадиш ли за помощ…
— А… да, сър.
— Първо… помогни ми да се включа към захранването с кислород на скутер номер две. — Трайстин се опита да изправи крака си, ала не успя. Добра се с пълзене до седалката на скутер две. Зрението му се замъгли, докато наблюдаваше как техникът предпазливо прекоси гаража и влезе в станцията.