— Да, идеята май е добра — рече той. — Върни се в Скалистата долина. Ако ми потрябва връзка с Трр’т-рокик, ще пратя да те повикат.
— Подчинявам се — рече Трр-тулкож, кимна, подмина веригата от войници и се отдалечи към подножието на хълма.
Оклан-барджак погледна усмихнато Върховния.
— Ама и вас ви бива да печелите хората, Върховни вожде — подметна той тихо. — Знаете го, нали?
— Всеки има нужда да бъде необходим, командире — въздъхна уморено Върховният. — Хайде, да се прибираме у дома.
Когато Трр’т-рокик се прибра на борда на „Затворена уста“, двама други старейшини тъкмо изчезваха.
— Ето те и теб — рече Нзз-ооназ. — Върховният заръча ли нещо друго?
— Само да го държиш в течение — отвърна Трр’т-рокик.
Появи се друг старейшина и докладва:
— Предупредих Свв-селик и Глл-боргив.
— Добре — каза Нзз-ооназ. — Вземи още няколко старейшини и иди да следиш какво правят мрачанците. Трр’т-рокик, ти пък ще държиш под око хората-завоеватели.
— Подчинявам се — отвърна Трр’т-рокик и само след няколко удара отново се озова в килията на пленниците.
Тук нищо не се бе променило, освен че сега и тримата хора-завоеватели лежаха на койките си. Очите им бяха затворени — изглежда, спяха.
Той се премести в коридора. Застанал на известно разстояние от вратата на килията, с поглед, втренчен в нея, тук стоеше някакъв изумително едър и як чуждоземец, какъвто Трр’т-рокик не бе виждал никога. Явно беше охрана.
Той се върна в килията, все още завладян от колебание. Върховният бе напълно уверен, че хората-завоеватели са започнали войната. Но тези тримата тук не бяха на същото мнение. А също и Фелиан Кавана — според сина му Трр-гилаг. Някой лъжеше, или нещо не беше наред. Но кой?
— Здрасти.
Трр’т-рокик се стресна от тихия глас и по навик се премести в сивия свят. Един от хората-завоеватели — този, когото наричаха Кавана — се бе пробудил и търсеше с очи изчезналия Трр’т-рокик.
— Нищо лошо няма да ти сторя — добави той. — Искам само да поговорим.
— За какво? — попита Трр’т-рокик, докато се преместваше в света на светлината.
— Ето те и теб — рече човекът-завоевател. — Казвам се лорд Стюарт Кавана. Фелиан Кавана е мой син.
— Зная — отвърна Трр’т-рокик. — Каза го по-рано.
— Така е. А ти как се казваш?
Защо да не каже?
— Аз съм Трр’т-рокик, Кее’рр. Трр-гилаг е мой син.
За миг очите на чуждоземеца сякаш се уголемиха.
— Бащата на Трр-гилаг? За мен е чест да се запозная с теб.
— Защо дойдохте тук? — попита Трр’т-рокик.
— Ние не вярваме на мрачанците — отвърна човекът-завоевател. — Дойдохме, за да открием какво правят.
— И защо не им вярвате?
— Защото знаем, че много пъти са ни лъгали. Мога ли да ти задам един въпрос?
— Да — отвърна предпазливо Трр’т-рокик.
— Какво си ти? — попита човекът-завоевател. — Искам да кажа, какво представляват старейшините? Дали не сте (неразбираемо) на мъртвите?
Трр’т-рокик го погледна внимателно; умът му разсъждаваше трескаво. Какво да отговори? Всичко, което се отнасяше до старейшините, дори фактът на тяхното съществуване, трябваше да остане в тайна — бяха им го повтаряли безброй пъти на борда на „Верен слуга“.
Но от друга страна, той вече бе нарушил тази инструкция, разкривайки се пред Лорд-стюарт-кавана и спътниците му. На всичко отгоре тези тримата най-вероятно нямаше да се измъкнат оттук живи.
— Ние сме зхиррзхианци, чиято материална обвивка е изчезнала — отвърна той; надяваше се, че използва правилните думи. По някаква причина му беше много по-лесно да разбира езика на хората-завоеватели, отколкото да го говори. — Ние сме прикачени към нашите фссс-органи, които се държат в родови гробници на Оакканв.
— Значи сте мъртви — заяви човекът-завоевател и гласът му прозвуча странно. — И същевременно не сте. (Неразбираемо.) Колко дълго можете да съществувате по този начин?
— Много цикли — отвърна Трр’т-рокик. — Фссс-органите се износват бавно.
Човекът-завоевател мълча в продължение на няколко удара. Трр’т-рокик се приближи и едва сега забеляза капките течност в ъгълчетата на очите му.
— Какво е това? — попита той.
Чуждоземецът завъртя глава настрани.
— Помислих си за жена ми, Сара. Майката на Фелиан. Тя почина преди пет (неразбираемо). Какво ли не бих дал да мога да разговарям отново с нея. Дори по този начин, като старейшина.
Трр’т-рокик не сваляше поглед от него, споходен от неочакван прилив на съчувствие.
— Жена ми се казваше Трр-пификс-а — произнесе той. — Тя не искаше да става старейшина.
— И защо? — попита Кавана.
— Боеше се от загубата на материалната си форма — отвърна Трр’т-рокик. — За нея старейшинството не беше истински живот.