Човекът-завоевател сведе поглед към стиснатите си ръце.
— Мисля, че бих могъл да я разбера — рече той. — Предполагам, че, и Сара щеше да се чувства по същия начин. Но ако имаше някакъв начин да си я върна, щях да го направя, колкото и да е егоистично спрямо нея.
Егоистично. Трр’т-рокик се намръщи кисело. Никога не бе гледал по този начин на въпроса. Или по-скоро, бе избягвал да гледа така. Дали и той не бе проявил егоизъм, след като искаше да задържи Трр-пификс-а?
Лорд Стюарт Кавана въздъхна и изтри сълзите си.
— Често ли разговаряш с баща си и майка си? — попита той.
— На старейшината не му остава почти нищо друго, освен да разговаря — отвърна Трр’т-рокик. — Да разговаря и да наблюдава света около себе си. Не можем да се отдалечаваме много от своите фссс-органи.
— Но въпреки това ти си тук — посочи лорд Кавана. — Как е възможно това?
Отново към забранената територия. Но и този път той реши, че това вече няма значение.
— От всеки фссс-орган може да се взема малко парченце. Тогава старейшината може да се придвижва между двата органа.
— Ясно. Ето значи как изпращате съобщения на огромни разстояния.
— Да — потвърди Трр’т-рокик. — Но ще те помоля повече да не разговаряме за тези неща. Забранено ни е да ги обсъждаме.
— О, не се безпокой. — Лорд Стюарт Кавана махна с ръка. — Вероятно скоро ще бъдем мъртви. Но по-добре предупреди своите, че мрачанците готвят атака срещу тях.
— Вече са предупредени — заяви Трр’т-рокик, изненадан, че човекът-завоевател говори така спокойно за това. Изведнъж си припомни съмненията на Трр-гилаг относно общоприетите представи за необузданата агресивност при тези завоеватели. — Те се готвят за атака.
— Чудесно. — Отново настъпи кратко мълчание. — Благодаря ти, че ми го каза. Разбирам напълно вашите водачи, които държат всичко това да бъде запазено в тайна. Има много хора, които биха приели с ужас вестта за вашата способност да съществувате след смъртта си, дори като старейшини. Мога ли да те попитам нещо друго?
— Разбира се — рече Трр’т-рокик.
— Разкажи ми за твоя свят. Не нещо, което вашите водачи не биха искали да зная — просто какво представлява. За неговите растения, животни, за климата и природата. Кажи ми какво обичаше да правиш, когато беше жив.
Когато беше жив. Ехото от тези думи пробуди някаква неясна печал в душата на Трр’т-рокик. Защото той беше жив… и същевременно не беше.
Човекът-завоевател беше прав. Права беше и Трр-пификс-а. Възможно ли беше обаче всички останали зхиррзхианци да са грешали през изминалите цикли?
— Моят свят е много красив — поде той, произнасяйки не без затруднение чуждоземните думи. — Мястото, където съм израсъл, представлява широка долина…
— Готови! — предупреди ги Дашка и гласът му неприятно подразни слуха на Арик. — Съвсем близо сме вече.
— Прието — отвърна Куин от пилотското кресло пред Арик. — Имаме готовност.
Арик си пое дъх, задържа го за няколко секунди, после бавно го изпусна. Започваше се. Ако изчисленията на Чо Минг бяха верни, щяха да излязат от хиперпространството точно на мястото, където бяха изчезнали трите бойни кораба.
За съжаление това бе всичко, с което разполагаха — приблизителни данни. Можеше да се озоват и на стотици километри по-нататък, или пък право върху тях.
— И така… — продължи Дашка. — Излизаме… сега!
Мониторите премигнаха и вратата на товарния хангар, в който беше корвинът, се отмести, разкривайки блещукащи звезди. Без да губи и миг, Куин задейства задните двигатели и след пет секунди вече бяха отвън.
— На позиция сме — обади се той. — Обстановка?
— Още нямаме контакт — долетя гласът на Чо Минг. — Изчакайте.
Арик почувства как на гърдите и лицето му ляга някаква невидима тежест. Звездите зад прозрачния похлупак на кабината се въртяха с главозамайваща скорост. Куин бе въвел корвина в ускорителна спирала, която се извиваше около големия кораб.
— Виждаш ли нещо, Маестро? — попита Арик.
— Няколко комети — отвърна Куин. — Нищо обаче, което да прилича на зхиррзхиански кораб.
— Или на мрачански танкер — допълни Чо Минг. — Изглежда, са напуснали района.
— Интересно — промърмори Куин веднага след като изведе корвина от спиралата. — Къде може да са се дянали?
— Кацнали са някъде — предположи Дашка. — Навярно мрачанците са засекли килватерните ни следи и са ги предупредили, а после всичките дружно са изчезнали.
— Значи затова няма никакви килватерни следи — каза Арик. — Въпросът обаче е как да ги намерим отново?