— Да не мислиш, че наистина са искали да ги открият? — възрази Трр-тулкож. — Спомни си — войниците на Върховния чакаха, готови да се нахвърлят върху Трр-пификс-а веднага щом сложи ръка на фссс-органа.
— Вярно — щракна с език Трр’т-рокик. — Жалко, че не можах да подслушам разговора между Трр-гилаг и Върховния в задната част на къщата.
— Според мен той няма нищо общо със случая — подметна Трр-тулкож. — Спомни си все пак, че сме във война.
Внезапно пред тях изникна един старейшина — жена.
— Ти ли си хранител Трр-тулкож, Кее’рр? — попита тя.
— Да.
— Нося ти съобщение от Службата за регистриране на превозни средства. Колата, от която се интересуваш, има идентификационен номер ЦВВ-556499 и в момента е, регистрирана в един дхаа’ррски офис в Седалището на Върховния.
— Разбрано — отвърна Трр-тулкож. — Благодаря ти.
Старейшината завъртя език в стария и добре познат жест на общоприет поздрав — ако се съдеше по него, се бе въздигнала някъде по времето на Третата война на старейшините — и изчезна.
— Значи това е родова кола на фамилията Цвв — заключи Трр-тулкож. — Интересно.
— Това ли е колата, с която са избягали Корте и Дорнт? — попита Трр’т-рокик.
Трр-тулкож кимна.
— Свързах се с един от производителите на летящи коли и го помолих да провери идентификационните номера, които си успял да зърнеш преди колата да се отдалечи. Изглежда, тази следа води не само към клана Дхаа’рр, но вероятно и към самия им говорител.
Известно време двамата мълчаха. Пръв наруши тишината Трр-тулкож.
— Ще ни трябват много по-сериозни улики, преди да излезем пред обществото — заяви той. — Най-малкото ще трябва да открием кои са Корте и Дорнт и да установим връзката им с клана Дхаа’рр и с говорителя Цвв-панав.
— Това няма да е лесно — предупреди го Трр’т-рокик. — Говорителят Цвв-панав трябва да е луд, ако досега не ги е скрил някъде надалеч.
— Не е задължително — рече Трр-тулкож. — Единственият свидетел, който би могъл да ги разпознае, е Трр-пификс-а, а тя се намира тук, на четири хиляди разкрача от Града на единството. Говорителят Цвв-панав е арогантен тип и нищо чудно да ги държи някъде при себе си.
— А ако не?
— Ако не, вече ги е скрил някъде, заедно с колата. Машините се проследяват по-лесно от тези, които ги карат.
— Така е. Да вземем вагон от Тръстиково село за транспортното поле при Пътна врата. Оттам до Града на единството е един хвърлей разстояние.
— Добре — отвърна Трр’т-рокик, но изглежда, се колебаеше. — Сигурно си даваш сметка обаче, че ако ти не успееш да ги разпознаеш, те ще те познаят. А тези типове не искат да бъдат открити.
— Това го знам — рече Трр-тулкож и в гласа му се доловиха стоманени нотки. — Дори го очаквам с нетърпение. В родовия храм те ни завариха неподготвени. Сега обаче е наш ред.
(обратно)Беше тъмно. Тъмно и тихо, ако се изключеше жуженето на нощните насекоми и свистенето на вятъра в дърветата и тръстиките, които ги заобикаляха. Някъде съвсем наблизо приглушено сумтеше авци-кубу — риеше с издължената си муцуна за крехки пара. Още по-нататък се чуваше разнородното бръмчене на колония цветолюбиви прилепи, които очевидно се сражаваха за територия на клоните на някое дърво.
Изтегнат върху тънкото одеяло, скрит под почти невидимия защитен воал, който бе спуснал над главата си, лорд Кавана се озърташе в тъмнината на гранпараската нощ и се питаше какво ли може да го е събудило.
Часовникът, ножът и Колчиновият многозаряден пистолет лежаха непокътнати до него. Той се извъртя надясно, като се намръщи от болката в изморените мускули.
— Лорд Кавана? — разнесе се тих глас на два метра от него.
— Да — отвърна Кавана и безшумно вдигна пистолета. — Съжалявам — събудих ли те?
— Не, буден съм от няколко минути — отвърна Митри Колчин. — Мисля, че нещо се прокрадва към нас.
Кавана неволно потрепери.
— Аз пък смятах, че си изтребил всичко наоколо, след като направихме лагера.
— Аз също — призна Колчин. — Тихо, моля ви, искам да чуя…
Кавана стисна пистолета още по-силно. Опитваше се да диша безшумно. Мъчеше се да си представи разположението на лагера и посоката, от която се приближава неприятелят.
— Колчин?
— Сър, трябва да пазите тишина…
— Тук е — рече му Кавана. — Усещам го с десния си крак.
Така и не чу как Колчин се измъкна от спалния чувал, но изведнъж въздухът се раздвижи и телохранителят се озова до него.
— Не мърдайте — прошепна Колчин. — Затворете очи.
Внезапно навесът се озари от светлината на фенерче. Кавана примижа, после погледна към десния си крак.