Проблемите им, пак според Колчин, бяха намалели само до два: как да намерят нови впръскватели и откъде да се сдобият със средства за тях, без да прибягват до банковата сметка на Кавана, което веднага би привлякло вниманието на преследвачите.
Третият проблем, добавен от Кавана, бе как да оцелеят, докато приключат с решаването на първия и втория.
— Спалният ви чувал май не е пострадал — заключи Колчин. — Не виждам от него да стърчат шипове.
— Това е добре — каза Кавана и погледна небръснатото лице на младия мъж. Колчин определено си разбираше от работата — беше много старателен, относно безопасността на своя работодател, съчувстваше му за плюските по краката и болките в мускулите, споделяше страховете му за дебнещите из горите опасности. Но под всичко това се спотайваше едно почти момчешко удоволствие от приключението.
Кавана, разбира се, не можеше да го вини. Колчин бе получил закалката си като миротворчески командос — израсъл сред най-добрите войници, които можеше да предложи Общността. Работата му на личен телохранител едва ли изискваше кой знае какви усилия. Но ето че най-сетне, за първи път, откакто Кавана го бе наел, Колчин имаше възможност да прибегне до познанията си за оцеляване в трудни условия.
Кавана можеше само да се надява, че Колчин не е избрал да се приземят сред пущинаците на Гранпара по тази причина.
— Добре — каза Колчин, след като си погледна часовника и вдигна очи към небето. — Има още време да поспите до зори.
— Зная — отвърна Кавана и уморено потърка очите си. Спеше му се неудържимо — скитосванията из гранпараските пущинаци бяха изчерпали и последните му физически и психически резерви. — Само че ми се иска да поработя още малко. Все още не съм обмислил всички подробности от плана, а ми се ще да съм готов, когато се върнем на Ейвън.
— Щом настоявате — рече Колчин и се огледа. — И без това Пилтариаб ще се появи най-рано след няколко часа.
— Ако се забави още малко — изръмжа Кавана, — току-виж сме прекарали цялата война тук.
— Не по моя вина… — присви очи Колчин, но Кавана го прекъсна.
— Не те обвинявам, Колчин. Зная, че и на теб не ти е леко. Извинявай. Просто съм смъртно изморен.
— Няма нищо, сър — произнесе Колчин безизразно. Той сигурно също бе много изморен. И сигурно се питаше дали шефът му не е започнал да превърта. Кавана не можеше да го вини за това. В края на краищата бягството им от Мра-миг целеше на първо място да се отърват от карантината, която им бе наложил Бронски и чиято цел бе да бъде запазена в тайна новината, че легендарното оръжие КИОРО не съществува.
Кавана яростно се възпротиви срещу налагането на подобна карантина. Дъщеря му и двамата му синове все още бяха в смъртна опасност от завоевателите и той нямаше никакво намерение да позволява на когото и да било да ограничава свободата му и да го лишава от възможността да им помага. Но Бронски бе отхвърлил молбите му и се наложи спорът да бъде приключен от Колчин, който намери за подходящо да извади пистолета си.
Ето как в края на краищата се озоваха на Гранпара — напълно откъснати от цивилизацията, точно както искаше Бронски.
— Сър, разбирам загрижеността ви — подхвана Колчин. — Но последната продажба би трябвало да ни приближи максимално до онова, към което се стремяхме. Ако Пилтариаб успее да прати съобщението ви на Бокамба, можем да се надяваме, че ще се измъкнем оттук още идната нощ.
— Може би — промърмори Кавана. Бокамба беше командир на резервната миротворческа флотилия и бивш началник на копърхед от времето на Адам Куин. Жалко, че не се бяха сетили да го потърсят по-рано.
Кавана уморено се отпусна. Мислите му неусетно се прехвърлиха към Арик, Мелинда и Фелиан. Дали бяха живи и здрави? Надяваше се, че е така.
— Сър — заяви Колчин, — с ваше разрешение още веднъж ще огледам района. А след това ще се погрижа за закуската.
— Благодаря ти.
— Нищо работа — увери го Колчин. — Не се колебайте да стреляте, ако възникнат някакви проблеми. — Той извади пистолета си, провери го и потъна в нощта.
Кавана се надигна и отново почна да прелиства бележките си.
— Ето го, идва — пробуди го от дрямката гласът на Колчин.
Кавана се надигна и премигна сънено. Беше късна сутрин; в далечината, отвъд белезникавите вълни на пролива Серено, се виждаше тъмният масив на остров Пуерто Симоне, а между материка и острова се поклащаха поне двайсетина различни по големина плавателни съдове — от внушителни пасажерски лайнери до малки рибарски лодки. Една от тях се бе насочила право към тях.