— Видя ли го?
— Да — отвърна Колчин; гледаше през бинокъла. — Преди малко подаде глава от трюма — изглежда, даваше последни нареждания на екипажа. Има още трима на борда — все авурци.
Кавана присви очи към приближаващата се лодка. Колчин му подаде бинокъла и каза:
— Ще ида да ги посрещна долу на пристана. Щом се уверя, че всичко е наред, ще ви подам сигнал.
Той се приведе и заслиза към малкия залив под тях. Беше вече на пристана, когато лодката се приближи и един от моряците му хвърли въжето. Зад него се показа и Пилтариаб и почна да жестикулира с типичната авурска експанзивност.
Няколко минути двамата разговаряха. През това време екипажът свали на брега шест големи раници и ги подреди прилежно до краката на Пилтариаб. После, след кратка размяна на думи и жестове, авурите отвързаха лодката и я подкараха навътре в пролива.
Колчин им помаха за сбогом и след това сви лявата си ръка в предварително уговорения сигнал „всичко е наред“. Кавана прибра бинокъла в калъфа и тръгна надолу, като стискаше зъби от болка.
Докато заобикаляше последната група шубраци, чу гласа на Колчин.
— … изостана, докато идвахме насам. А, ето го.
— Приветствия, моо саб Пилтариаб — каза Кавана и вдигна ръка във възприетия от авурите жест за поздрав. Подуши внимателно въздуха — миризмата на Пилтариаб бе същата, като предишния път. Добър признак. — Как мина пътуването ви до острова?
— Много добре, моо саб Стимър — отвърна Пилтариаб и направи същия жест. — Тъкмо казвах на моо саб Плекс колко приятни аромати се носят тази сутрин из острова.
— Така е, наистина — съгласи се Кавана. — Успяхте ли да…
— Разбира се, вие, хората, сте лишени от възможността да ги оцените напълно — продължи Пилтариаб, сякаш Кавана не бе заговарял. — Макар понякога да съм принуден да призная, че склонността ви да прекалявате с подправките в храната не е чак толкова нетърпима.
— Аз също съм си го мислил — съгласи се сговорчиво Кавана. — Успяхте ли да откриете моо саб Бокамба?
— Разбира се — отвърна Пилтариаб. — Домът му е записан в адресника… Отидох там и го намерих. — Той вдигна ръце, споходен от поредното вълнуващо хрумване. — Той наистина е човек, който разбира от аромати. Къщата му притежава най-необичайния…
— Ох! — възкликна Колчин и се плесна по врата. — Не можем ли да продължим този разговор навътре в гората? Тези проклети морски мушици не ме оставят на мира.
— Ама разбира се, моо саб Плекс. — Пилтариаб размърда ноздри. — Макар че, ако питате мен, не виждам какво толкова могат да подушат във вас. Последната раница от редицата е вашата.
— Премного сме ви благодарни. Набавихте ли всичко, от което се нуждаем?
— Всичко, което поискахте — отвърна Пилтариаб. — А то не беше никак много. Дори Меерт-ха от моя екипаж обикновено взема със себе си повече неща.
— Ние, хората, сме привикнали към простичък живот — обясни Колчин. — Какво стана с другите пари?
— Всичко е тук — увери го Пилтариаб, вдигна една от раниците и я развърза. — Четиристотин двайсет и седем пумарии. Стори ми се, че ги поискахте в севкоордска валута, нали?
— Да, благодаря ви — отвърна Кавана. Четиристотин двайсет и седем пумарии, плодовете на шест мъчителни дни, през които бяха събирали мъзга от дънерите на враждебно настроените гранпараски растения. — Не знаете колко сме ви задължени, задето се съгласихте да посредничите в тази малка сделка.
— Нищо особено — увери го авурецът, наведе се, вдигна другите четири раници и ги наниза на яките си ръце. — Вие пък от своя страна помогнахте на моята миньорска група. Особено вие, моо саб Плекс, с вашите ловни умения.
— Благодаря — отвърна Колчин. — Та казахте, че сте отнесли нашето съобщение на моо саб Бокамба?
— Не съм казвал подобно нещо — възрази Пилтариаб жизнерадостно, докато навлизаха сред дърветата. — Казах само, че съм го намерил. Нали ще се върнете с мен при групата?
— Добре, грешката е моя — призна Колчин. — Срещнали сте се с моо саб Бокамба. Предадохте ли му съобщението?
— Да, разбира се.
— И имаше ли отговор?
— Да, разбира се — повтори Пилтариаб. — Той е във вашата раница. Нали казахте, че ще се върнете с мен при групата?
— Не съм казвал подобно нещо — възрази на свой ред Колчин, подхващайки добре познатата му авурска игра на думи. — Всъщност ние смятахме да се преместим.
— Ах — възкликна Пилтариаб и миризмата му веднага придоби оттенъци на пипер и люляк, ароматична комбинация, която Кавана интуитивно възприе като израз на съжаление. — Ще ни липсва свежият ви улов, моо саб Плекс. Накъде сте се запътили?