— Защо? Аз, искам да кажа… Аз си изглеждам малка.
„А освен това съм ръбеста и приличам на трол, и нямам ни грам женственост.“
— Не, изглеждаш по-голяма. Заради начина, по който се държиш, и нещата, които казваш.
Това хубаво ли беше или лошо? По-скоро хубаво.
Нико бе започнал да рови в багажа си, който някак бе успял да събере. Извади една малка кожена кесийка и изтръска нещо от нея.
— Ето — рече ми той. — Не знам дали ще ти стане, ала… Да, честит рожден ден, все пак. Пожелавам ти да си прекараш значително по-добре следващата година.
Това бе пръстен. Пръстен с герба на рода Рауенс — гарвана.
— Принадлежеше на брат ми — каза Нико. — Получих го, когато той почина, но така и никога не го сложих на ръката си.
По-големият му брат бе загинал по време на една разбойническа засада преди няколко години. Именно той трябваше да наследи баща им Ебнезер на престола, именно той бе добър във всичко, което бе омразно на Нико, всичко, свързано с мечове, борби и състезания. Затова ли Нико не бе носил пръстена му? Той бе сребърен и доста хубав, ала ми бе малко голям, защото все пак беше правен за мъж.
— Май ще се наложи да го нося на врата си — рекох аз. — За да не го загубя.
Откопчах кожената верижка, на която висеше знакът на жрицата, и прекарах пръстена през нея. В този момент ни заповядаха веднага да тръгваме напред и аз побързах да затворя последните закопчалки и да се метна върху седлото на тъмнокафявия жребец на Азуан, който все още яздех.
Снегопадът се усили. Едва виждахме къде вървим или яздим. Най-зле бе за тези, които вървяха начело. Ние, останалите, можехме просто да наведем глава и да ги следваме.
Непрекъснато се изкачвахме. Бе доста стръмно, защото вече бяхме навлезли в Хьойландет.
— На кого, по дяволите, му хрумна безумната идея да води зимна война? — изръмжа един от стрелците с лък. — Човек дори не може да опъне тетивата както трябва, преди да се скъсат.
Зимната война бе идея на Дракан. Стрелецът, разбира се, знаеше добре това.
Изведнъж в челото на колоната настана суматоха и се чуха викове, както и дрънчене на удрящи се мечове.
— На оръжие! — извика някой, докато останалите просто викаха и крещяха.
Сега пък какво ставаше? Дракан ли бе това? Та ние дори не се бяхме приближили до Баур Лаклан…
В този миг чух как гласът на Главния стражар прокънтя насред врявата.
— Задръжте! Това не са врагове. Задръжте ви казвам!
Не са врагове? Забих пети в хълбоците на жребеца и се втурнах напред, притеснена от гълчавата.
— Може ли да мина? — извиках аз, тъй като никой не се отместваше. — Направете ми път! Отместете се!
Най-накрая ме чуха и се дръпнаха всички в един миг. Точно както когато човек се опитва да избяга от някое бясно куче, помислих си аз горчиво. Това поне означаваше, че можех да се приближа и да видя какво се случваше.
Главният стражар бе застанал насред две групи мъже, които се гледаха лошо. Освен това видях, че един от нашите бе ранен в ръката. Кръвта се стичаше по дланта му и капеше в снега. Ала макар и двете страни да държаха оръжие в ръце, никой не налиташе да се бие. Не бяхме се сблъскали с хората на Дракан. Бяха планинци, с наметалата на Лаклан.
— Лаклан — рекох аз и се огледах в търсене на познато лице. — Ние не сме ваши врагове, дори напротив.
— Всеки мой да го каже тва — заяви един мъж, който изглеждаше твърде стар, за да носи меч. — Приличате на врагове. Приличате на войска, това е.
— Да, но не сме част от войската на Дракан — рекох му аз. — А и вие сигурно ме познавате. Аз съм Дина Тонере и живея с Кензи. Хелена Лаклан във всеки случай знае коя съм.
Мъжете си зашушукаха нещо.
— Да — призна един от тях с неохота. — Теб те знаем. Момичето на Жрицата на срама. Ама кои са другите?
— Дошли сме да помогнем — рекох аз. След което добавих следното, макар дори на мен самата да ми се струваше малко дръзко, при положение че бяхме само няколкостотин: — Дошли сме да победим Дракан.
Старият мъж се разхили.
— С тази миниатюрна група хора? — възкликна той. — Знаете ли колко са те на брой?
— Да — отвърна му Нико, който също бе излязъл отпред. — Той е потеглил с осем хиляди. Но не знам с колко разполага в момента.
— С по-малко — рече един от лакланците със сурово самодоволство.
— Значи Лаклан не са се предали? — констатирах аз.