Старецът изглежда се обиди.
— Май каза, че ни познаваш?
Мъжете от клана Лаклан ни разказаха, че Дракан бе напуснал Баур Лаклан, като бе оставил само толкова хора, колкото да удържат крепостта.
— Тук обаче му е грешката — рече старецът. — Най-много два дни им давам, преди да ни паднат в краката. Хелена обаче казва, че не бива да си връщаме крепостта, докато Дракан все още е в Хьойландет.
Нико се замисли.
— Така е най-разумно — рече той. — Оставете ги да завземат и обсаждат. Ние сме твърде малко за това.
— Същото казва и Хелена — изръмжа старецът. — Ала на болните и слабите хич не им е лесно да се крият в планината по това време на годината. Това не може да продължава вечно.
— Може би именно поради това е избрал да води зимна война — предположи Нико. — През лятото щеше да ви е къде-къде по-лесно.
— Накъде е тръгнал той тогава? — попитах аз със свито сърце. — Дракан, искам да кажа.
— Към Скайарк — отвърна ми старецът. — Обсадил е Скайарк. Само че това ще се окаже твърде костелив орех за него.
Нико обаче не изглеждаше толкова сигурен.
— Дракан не води война като останалите хора — каза той. — Ако има начин Скайарк да падне, той ще го открие. Отрова, предателство, заложници… Каквото и да е. Той е готов на всичко, за да победи.
Главният стражар сбърчи чело.
— Вярно е — съгласи се той. — Тогава ще е най-добре да тръгнем към Скайарк. Да видим дали ще открием някакво слабо място, където да го ударим.
Отне ни още два дни да стигнем до прохода Скайлер. Гледката, която се разкри пред очите ни, можеше да обезкуражи дори най-войнствената оса.
От едната страна на планината до другата бе пълно с хора. Приличаха на река. Бяха хиляди. А повечето носеха мечове, изковани от ръцете на драконовите ковачи.
— Ние не сме войска — продума Нико тихо. — Ние сме просто група хора. Това — това е същинска войска.
В този миг той застина.
— Какво е това?
„Това“ бе редица деца, деца в черните униформи на Ордена на дракона. И те се упражняваха, някои във фехтовка, други в стрелба с арбалети и мятане на копие.
— Приличат… на деца — рекох аз. — Въоръжени.
— Той да не би… Той да не би да мисли да ги използва?
Макар точно Нико да бе казал, че Дракан правеше каквото си поискаше, в гласа му прозвуча изумление.
— Да не би да е решил да използва деца войници?
— Явно е така — рекох аз, защото не ми се вярваше Дракан да хабеше плат, оръжия и време за обучаването на деца, без да смята да получи нещо в замяна.
Ние двамата лежахме по корем в снега зад една скална издатина. В този миг обаче Нико се изправи, явно му беше безразлично дали ще го видят или не.
— Това вече е прекалено — рече той някак странно разсеяно. — Стига толкова!
След тези думи той се запъти към войската на Ордена.
— Нико! — изсъсках му аз и се затичах след него. — Нико, спри!
— Той трябва да бъде спрян — рече ми Нико.
— Да, но… Нико, не. Те ще те убият.
— Не и преди да го накарам да се срещнем. Не и преди да се доближа до него.
— И какво ще правиш после? Ще го захапеш? Защото едва ли ще ти позволят да задържиш оръжието си.
Той обаче се отскубна от хватката ми и продължи напред.
— Нико, Нико, спри! Ще го сторя! Ще го сторя!
— Твоята дарба не му въздейства.
— Ала въздейства на всички останали!
Още няколко крачки, и дори най-кьоравият войник от Ордена щеше да може да го забележи. Цяло чудо бе, че още не го бяха видели.
— Ако ти слезеш там, и аз идвам с теб!
Той спря.
— Не, Дина! Няма да го сториш!
Ние стояхме и се гледахме втренчено един друг.
— Така ли? — сопнах се аз. — Погледни ме, Нико! Не ми ли вярваш?
Той бе пребледнял, ала не можеше да отклони поглед.
— Дина…
— Можеш ли да го видиш сам? — попитах. — Можеш ли да видиш… колко глупав и… вироглав си в момента? „Светът не е такъв, какъвто искам да бъде, затова предпочитам да умра.“ Това ли е девизът ти днес? Защото дълбоко вътре в себе си знаеш, че няма как да успееш. Не би могъл да го убиеш така.
Нико падна на колене в снега и бавно сведе поглед.
— Но… Какво да правя тогава? — попита той. — Това вече не се издържа, Дина. Изобщо.
— Ти нищо няма да правиш — рекох му аз. — Още не. Остави всичко на мен.