— Дина! Няма да ти позволя да слезеш там, долу!
— Знам, не се и налага.
— Колко души наведнъж би могла да погледнеш в очите?
Този реторичен въпрос бе задал веднъж Главният стражар. Той самият знаеше отговора — не особено много. Аз обаче се надявах да греши.
— Тано?
— Да? — той вдигна поглед и бързо скри нещо, върху което работеше.
— Аз… Тано, страхуваш ли се от мен?
— Не — рече той без капка колебание.
— Защо не?
— Защото ти… — той затърси правилните думи. — Ти не си някоя, която… Има хора, които използват силата си срещу останалите. И злоупотребяват с нея. Някога открито, друг път — не. Ала ти не си такава. Макар и да си силна.
— Ти си почти единственият от познатите ми, който не се страхува от мен.
Той кимна.
— Знам.
— Затова… Затова бих искала да те помоля за нещо.
— Какво е то?
— Ще ми се наложи да… отида до едно друго място. Ала тялото ми ще остане тук.
Той сбърчи вежди.
— Звучи странно.
— И е странно. Тук има хора — Нико, може би дори и Рикерт, — които здравата биха се уплашили и биха сметнали, че нещо не е наред. Те биха сторили всичко по силите се, за да ме върнат. Биха се опитали да ме събудят, да ме преместят, а не бива, защото така ще ми е по-трудно да намеря обратния път. Така че Тано, би ли се съгласил да ме пазиш? Докато ме няма?
Той ме погледна. Право в очите, както никой не смееше.
— Обещаваш ли да се върнеш обратно? — попита ме той.
— Да.
— Тогава ще те пазя. Колко време ще отнеме?
— Времето на това място тече по-различно. Трябва да си търпелив.
— Няма проблем — рече ми той просто.
Знаех, че за да успея, имах нужда от помощта и на мама, и на татко. А имаше само едно място, където можех да ги открия. Аз легнах на одеялото и погледнах Тано за последен път. Той седеше до мен, като скала — скала, на която би могъл да завържеш кораб.
След това затворих очи и се понесох сред блестящите мъгли в Призрачната земя.
Открих нишката, която търсех, и тръгнах след нея. Този път ще трябва да ме чуе, защото вече си бях върнала гласа на Жрица на срама. Ала къде бе тя? Видях, че седи на един стол, между две легла. Сред светлината на слаба лампа. В едното легло лежеше Салан, а в другото — Давин. Давин? Болен ли беше? Не изглеждаше добре. Лицето му бе обсипано с капки пот, а и бе много блед. Ала и двамата със Салан спяха. Дори мисля, че и мама бе позадрямала.
— Мамо.
— Дина?
Тя погледна в посока към мен, ала очите й ме подминаха, сякаш можеше да ме чуе, но не и да ме види. Освен това се уплаши. Онзи път, когато хората на Валдраку ми бяха дали вещерски корен, отново се бях опитала да я намеря през Призрачната земя. Добре си спомням какво ми бе казала тогава: „Връщай се обратно. Това е опасно“. Късно, много по-късно именно тя ми бе разказала, че съм била на крачка от смъртта в онзи момент. Дали не мислеше, че и сега бе така? Ала аз бях съвсем жива. Този път нямаше да се загубя в Призрачната земя. Много добре знаех къде бях.
— Мамо, имам нужда от помощта ти.
Салан бе се поизправил в леглото си и гледаше обезпокоено мама. Тя обаче не го забеляза.
— Къде си? — попита тя.
— Не много далеч. Вече не. Ала войската на Дракан ни дели. Мисля, че бих могла да пречупя повечето от тях. Ако ми помогнеш.
Дали ме бе чула? Поне така изглеждаше.
— Какво трябва да направя? — попита тя.
— Преди всичко… Ела при мен.
Тя знаеше чудесно какво имах предвид — знаеше, че говорех за Призрачната земя. За първи път видях страх в очите на мама, страх от нещо, което заплашваше единствено нея.
— Не знам дали мога — прошепна тя.
— Дай ми ръка.
Тя се огледа несигурно.
— Не те виждам.
Аз се поколебах. Как бих могла да я стигна, като не ме виждаше и не можеше да ме докосне?
В този миг осъзнах отговора. Бе толкова просто. Бе точно, както с всичко останало в Призрачната земя — копнежът движеше нещата и хората.
— Би ли искала отново да ме видиш? — попитах аз, като малко ме бе страх от отговора.
— Дина! Разбира се.
— Тогава си го помисли. Помисли си за мен. И си помисли колко много… колко много ме обичаш.
Тя затвори очи за миг и аз знаех, че се опитваше да направи каквото й казах. Забелязах как вече бе по-близо до мен, отколкото преди миг. А аз оставих на моя копнеж да ни приближи още повече, докато накрая можех да я докосна.