Сега и двете стояхме в Призрачната земя. Разни гласове ни зовяха от обкръжаващата ни мъгла. Мама стисна ръката ми, а по лицето й все още се четеше страх.
Откъм мъглата се появи още една, трета, фигура. Когато мама я видя, застана пред мен.
— Няма да я имаш — рече тя. — Нито тук, нито където и да било.
Баща ми я погледна и още дълго не свали очи от нея.
— Тя не е нито моя, нито твоя вече — рече той, — а сама може да прави изборите си. В този миг обаче се нуждае и от двама ни.
Мама се колебаеше.
— За какво?
— Искам на всички тях да им се присъни един и същи сън — рекох аз. — Истински сън, като онези, от които не можеш да избягаш.
— На всички? — удиви се мама. — Кои са тези всички?
— Най-вече войската на Ордена на дракона — обясних й аз.
— Но… не само. И на клановете. Защото в противен случай нещата много ще се объркат.
— Тя може да разчита на моята помощ — каза баща ми. — Така ли е и с теб?
— Ти никога не даваш нещо, без да получиш друго в замяна — рече мама. — Има цена. Колко струва помощта ти, Сезуан?
Той вдигна някак странно рамене.
— Би ли се съгласила да си мислиш за мен от време на време? — попита той. — И да престанеш да ме мразиш? И би ли… — отне му известно време преди да намери точните думи, — би ли могла да спреш да мразиш онази част от мен, която все още е жива у дъщеря ни?
— Аз не мразя нищо у Дина!
— Така ли? „Не бих могла да го понеса, ако станеш като него.“ Това са твои думи, Мелуссина.
Тя стисна очи.
— Тук ли си, Сезуан? Наистина ли си тук или това е сън? Как иначе би могъл да знаеш неща, които никога не съм ти казвала?
Изведнъж осъзнах, че той бе тук не само защото аз имах нужда от него.
— Той нямаше да е тук, ако ти не копнееше да го видиш — рекох аз тихо.
Мама се извърна толкова рязко, сякаш я бях боднала с нещо остро.
— Аз съм със Салан сега. А и никога… — в този момент обаче тя замлъкна. Очите й бяха пълни със сълзи.
Салан? Мама и Салан?
Да. Разбира се. Ето защо… Ето защо понякога й отстъпваше, че и на мен, той, който не слушаше никой друг, освен Мауди Кензи.
В този миг обаче не Салан бе важен. Знаех, че бях права — баща ми нямаше да е тук, ако мама все още не копнееше по него.
— Дяволите да те вземат — прошепна тя, но не на мен. — Как може да си толкова талантлив?
След това тя ме погледна.
— Да, аз го обичах — рече мама с нежелание. — Както никога не съм обичала друг мъж. И да, все още копнея по него.
В този миг буцата вътре в мен изчезна. Буца, изтъкана от страх и копнеж. Не бих могла да понеса тя да го мрази цял живот. А сега, когато тя самата го признаваше… то би позволила и на мен да го обичам и да бъда поне малко като него?
Татко се разсмя — бе някак странно да чуя смях тук, сред всички тези блуждаещи, тъжни души.
— Наистина ли ти бе толкова трудно да го кажеш? — попита той. — Мелуссина, не е престъпление да обичаш друго човешко същество.
— Нима сега не е моментът да ме увериш, че и ти изпитваш същото?
— Би ли ми повярвала, ако го сторя?
— Може би.
— Казах ти го онази вечер в „Златния лебед“ и ти знаеше, че бе истина.
Тя сведе глава.
— Да, знаех.
— Искаш ли да го чуеш още веднъж?
Мама поклати глава.
— Не. Ти го сподели, докато беше жив. Предпочитам да си спомням онези ти думи, отколкото да ги чуя отново от… от едно съновидение, което може би не е реално.
Тя отново се обърна към мен.
— Добре, Дина. Ако една майка и един призрак могат да ти помогнат, то нека да започваме. Какво трябва да направим?
— Искам те да сънуват — повторих аз. — И искам да сънуват теб.
Дина
Войната на жриците
Вдигнах флейтата. Бях застанала между два свята и свирех, а музиката ми звучеше и в клисурата между планинските склонове, и тук, в Призрачната земя, където тоновете светеха сред сивата мъгла. Те се носеха напред-назад между склоновете, сякаш тъчаха невидима нишка, сякаш изтъкаваха сами пътя си сред мъглите на Призрачната земя, в един свят, който не принадлежеше на будните и живите. Те тъчаха сън.