Този сън не бе приятен. Даже напротив, бе от онези, които човек тъй силно иска да забрави, но не може. Никога. Защото никой не може да забрави очите на мама, след като веднъж е погледнал в тях. Както и не може да забрави спомените, които тя е пробудила в съзнанието му.
— Погледнете ме.
Тези думи не бяха изречени високо, но в съня си всички можеха да ги чуят. А и никой не можеше да се скрие от собствените си сънища. Мелодията на флейтата щеше да ги достигне, а очите на мама — да ги намерят, където и да избягаха. А очите на една Жрица на срама са безмилостно огледало.
Някои ридаеха силно на сън. Други крещяха. Повечето плачеха, защото тази война бе жестока и се бяха случили страшно много неща, които те биха искали да забравят.
— Той щеше да стори същото с мен!
— Аз направих както ми казаха!
— Мислех, че тя имаше нож. Наистина го мислех!
— Погледнете ме.
— Не знаех какво върша!
— И другите правеха същото! Аз не исках.
— Просто така се случи.
— И той не бе ангел!
— Те не са… Те не са като нас. Те не са хора като нас.
— Погледнете ме.
Нямаше накъде другаде да отклонят поглед, нямаше накъде да избягат. Лека-полека хорът от извинения притихна. А срамът се разпростря навсякъде.
Най-силно го усещаха войниците от Ордена на дракона, които отдавна се мъчеха да го прогонят и унищожат. Те трябваше да се срамуват най-много от всички. Ала и клановете го усетиха — Ская, Лаклан и Кензи. И техните членове се въртяха неспокойно и се опитваха да избягат, да забравят. Но очите на Жрицата на срама не ги изпускаха от поглед.
— Спомнете си. И не го правете отново.
Защото как би могъл човек да се поучи от простъпките си, ако ги забравеше? Как би могъл да е сигурен, че няма да ги повтори?
Свалих флейтата. С тъга осъзнах, че това бе последният път, в който свирех на нея. Може би щях да опитам с други флейти, но не и с тази. Тази бе твърде силна. Тя знаеше твърде много. Понякога ми се струваше, че аз бях неин инструмент, а не обратното.
— Сега ще се боят още повече от мен — рече мама, тихо и тъжно. — От теб също.
Кимнах.
— Знам. Но… Докато около мен има хора, които не изпитват страх, които знаят… че освен всичко друго аз съм едно обикновено момиче…
Мама ми хвърли бърз, любопитен поглед.
— Срещнала ли си такъв човек? — попита ме тя. — Някой, който знае?
Как можеше да стоя насред сияйните сиви мъгли, в една призрачна земя отвъд реалния свят, и да се чувствам точно на тринайсет, с пламнали бузи? Явно можеше.
Отворих очи. Бе утро. Отвсякъде ме обгръщаше дневна светлина.
Тано ме погледна.
— Върна ли се? — попита той внимателно.
— Да — гласът ми бе толкова дрезгав, че едва се чуваше.
— Ти ли свиреше? — бе вторият му въпрос. — Звучеше като твоите мелодии, макар и ти да лежеше тук.
Кимнах.
— Аз бях.
— Не заспах — рече ми той. — Макар и това да бе желанието на флейтата.
— Не е лесно да устоиш.
— Не е, но ако бях заспал, как щях да те пазя? Въпреки всичко обаче я видях.
— Мама ли?
— Да. Тя трябва да е била. По очите си приличате.
— Страшно ли беше?
Той тръсна леко глава, като кон, който се опитва да прогони муха.
— Не бе приятно. Има неща, които човек не би искал да си спомни.
— Съжалявам. Но… Всички трябваше да я видят. В противен случай… някой можеше да реши… да потърси отмъщение.
— От войниците на Ордена, това ли имаш предвид?
— Да. А ако съм постигнала целта си, никой от тях вече не е в състояние да окаже съпротива.
Пред очите ми се ширна странна гледка. Част от оръжията лежаха нахвърляни на големи купове, а останалите се въргаляха по земята — бяха ги захвърлили, кой където намери. Навсякъде виждах мъже, които седяха, схлупили ръце в длани, и ридаеха. Други обикаляха неспокойни наоколо и приличаха по-скоро на призраци, отколкото на хора. Трети вече бяха започнали да си стягат багажа и да се подготвят за дългия път обратно към долината и домовете, които ги очакваха там. Повечето обаче просто стояха и се взираха в празното пространство пред себе си, без да знаят какво да сторят.
И малката войска на Главния стражар бе доста разтърсена. Никой не искаше да ме погледне.
— Нико?
Той бе седнал малко по-нагоре на склона и гледаше към долината.