— Те… вече не са войска.
— Ти сам го каза. Тази война не можеше да бъде спечелена с оръжие.
— Да, така казах. Но не си бях представял… Дина, това, което с майка ти сторихте, бе като земетресение. Нищо вече не е същото.
— Нищо друго… не би постигнало този ефект.
— Така е.
Той не можеше да ме погледне. Начинът, по който бе свел глава, разстоянието, което все още усещах между нас… И него ли го бе страх да ме докосне?
Бях много, ама много уморена. Иначе нямаше да му го кажа.
— Нико, аз не съм отровна.
Той знаеше добре какво имах предвид. Този път обаче нямаше смисъл да ридая в обятията му.
— Прости ми, Дина. В момента не съм на себе си. Никой от нас не е.
Нико погали бузата ми, съвсем леко, както правеше понякога. Аз обаче усетих известно колебание в жеста му, което се появяваше за първи път. Това за малко да ме разплаче.
— Дракан все още е там, долу — рекох.
Нико кимна.
— Знам. Сега ще ми позволиш ли да сляза там и да го намеря? Без да ме наричаш вироглав и самоубиец?
Дали искаше да ме накара да се усмихна? Нямах желание за това.
— Само ако вземеш Главния стражар и хората му със себе си — рекох аз.
— Това бе и моето намерение — той въздъхна. — Ако не друго, то поне няма да видим повече деца с оръжия — рече Нико. — Поне това ще си спестим.
Така си мислехме, ала малко по-навътре в клисурата видяхме нещо, което ни накара внезапно да спрем.
Явно наскоро бе паднала лавина, но сред снега вече имаше проправен път. Насред него се виждаше редица от деца воини, а зад тях плътно един до друг стояха десет рицари. А зад рицарите… Явно там бе Дракан.
Защо продължаваха да защитават своя граф? Защо не бяха също толкова разтърсени като всички останали? Рицарите можехме да разберем. Носеха се слухове, че Дракан даваше на избраниците си драконова кръв. Ала децата?
Аз се втренчих в сериозните им лица. Бяха толкова целеустремени. Непоклатими в послушанието си. Тази гледка бе толкова неприятна, че на човек му се искаше да отмести поглед, но не можеше.
Изведнъж осъзнах защо не изпитваха срам. Те правеха единствено това, което смятаха за правилно. Някои от тях сигурно бяха от гелтрите — отвлечени от дома и родителите си, възпитавани да приемат всяка дума и постъпка на графа като закон. Други… Може би дребният търговец, който някога бе продал Тано, не бе единственият човек, от когото Дракан купуваше деца.
Човек не можеше да се бие срещу тези малки ужасяващи воини. Не можеше да използва сила, оръжие и насилие срещу сериозните им лица. Не и ако бе порядъчен. Ала ако не го стореше…
Техните оръжия бяха съвсем истински. Не се и съмнявах, че децата щяха да ги използват.
Нико стоеше до мен и май през главата му минаваха същите мисли. За него това бе кошмар, който допреди малко си мислеше, че бе избегнал. Ала сега се срещаше очи в очи с него. На Нико му бе мъчно да вдигне меч срещу някого по принцип. Никога не би използвал оръжие срещу деца. Яростта му бе толкова огромна, че дори въздухът между нас се нажежи от нея. Каква полза обаче?
— По дяволите — промълви Кармиан и свали лъка си, който досега държеше опънат. — Какво ще правим сега?
Дори Главният стражар пребледня и лицето му се изостри, както никога преди.
— Не можем да му позволим да се измъкне — рече той. — Даже и ако това е цената… нямаме избор. Ако не го убием сега, той ще избяга обратно в долината и всичко ще е било напразно.
Главният стражар извиси глас:
— Счупете върха на стрелите — нареди той. — Използвайте тъпата страна на меча. Може би ще успеем да ги победим, без да се наложи някой да умира.
Ала „може би“ не бе достатъчно за Нико.
— Дракан!
Викът му проехтя между скалите. Втория път получи отговор. Някъде откъм групата скупчени малки и големи воини долетя глас, който не бях забравила, макар и да бяха минали две години, откакто го бях чула за последно.
— Малки ми Нико. Какво търсиш тук, отвън? Мислех, че се криеш зад стените.
— Дракан, искам да говоря с теб.
— Давай.
— Лице в лице.
— Ами, заповядай, приближи се. Ако дойдеш сам и без оръжие, вероятно ще те пуснат.
Забих пръсти в ръката на Нико.
— Само да си посмял!
Кармиан явно бе на същото мнение, защото на свой ред хвана другата му ръка.