— Нико! Не може да му вярваш!
— Знам — рече той. — Изобщо не му вярвам. Ала може и да захапе на тази стръв и така няма да ни се налага да стреляме по деца.
— Какво си намислил? — попитах подозрително.
Той не ми отговори. Вместо това извиси глас отново.
— Дракан, имам за теб предложение и предизвикателство.
Предизвикателство?
— Нико…
— Мълчи, Дина. Този път не се съмнявам, че постъпвам правилно.
Той ме погледна в очите. Неговите бяха тъмносини и спокойни. Знаех, че вече не го бе страх. Накрая аз бях тази, която отмести поглед. Той нямаше да се откаже, а аз не можех да сторя нищо, за да го спра. Просто стоях там и слушах с примряло сърце как Нико предизвикваше своя полубрат на двубой в Железния кръг, както бе обичаят в Хьойландет.
Дракан очевидно бе научил достатъчно много за Хьойландет, за да знае какво означаваше това: „Каквото се случи тук, свършва тук. Без да те спрат, без помощ, без отмъщение.“ Да, Нико щеше да се изправи лице в лице с Дракан, без да му се налага да си проправя път през куп деца с оръжия в ръце. Ала ако Дракан убиеше Нико, щеше да напусне кръга като свободен човек и никой планинец нямаше да му попречи.
— Наистина ли имаш смелост за това, малки Нико?
— Кой се крие в момента? След един час, Дракан. В Железния кръг. Само ти и аз.
Кармиан захвърли лъка в снега и запуши уши с ръце, точно като дете, което не иска да чуе някаква страшна история. Никога не я бях виждала да прави нещо толкова незряло. Ала независимо дали чувахме думите или не, те бяха изречени. А и не след дълго последва отговор:
— С удоволствие. Но тази битка ще е до смърт, малки Нико.
— О, да — рече Нико. — Така е.
Давин
Двубой
Отъпкан сняг. Кръг от мечове, забити в земята. Между тях — въже. Така изглеждаше Железният кръг на Нико и Дракан. Нико държеше щита с герба гарван. Зърнах за миг сините му очи, решителни и… Въпреки всичко в тях се четеше и леко нежелание. Дори сега, дори в този момент, той не искаше да се бие.
Астор Ская му бе предложил ризницата си, ала Нико му бе отказал. Ако не си свикнал с теглото й, тя по-скоро ще ти навреди, отколкото да ти помогне. Така бе казал. Вместо това бе облякъл една от старите кожени ризници на Ская. В ръце държеше меча на Салан. Някой му бе заел и шлем. Единственото, което притежаваше от цялото си снаряжение, бе щитът, изкован от новия приятел на Дина, Тано.
— Направи го, Нико! — промърморих аз. — Съсредоточи се! Не е достатъчно да имаш смелост да влезеш в кръга, трябва да имаш смелост и да се биеш!
— Той изглежда някак… несигурен — рече Салан. — Ако иска да победи, требе да подходи другояче.
Дракан явно искаше да ядоса Нико. Той отметна глава назад и се разсмя.
— Горкият малък Нико — рече Дракан нежно. — Който предпочита да пише числа по някоя дъска. Чак жал да те хване.
След това той се затича напред, толкова рязко, че зрителите ахнаха, и замахна към крака на Нико.
Нико отскочи настрана.
— Ако не друго, поне е бърз — промълви Ивайн.
Аз обаче знаех, че това не бе достатъчно.
Когато чух за двубоя, бях седнал на една каса в двора на крепостта и за първи път от месеци наред се чувствах добре. Температурата ми бе спаднала, а сънят, който бе измъчил всички ни през онази нощ… той ме бе пощадил донякъде. Може би защото бях син на мама и цял живот се бях сблъсквал с дарбата й? Може би. Според мен имаше и още нещо.
— Изглеждаш по-добре — рече Роза. — Не те ли втриса вече?
— Не.
Тя ме погледна за миг.
— Има ли място за още един на тази каса?
Вдигнах изненадано очи към нея. След това се сместих малко.
— Заповядай.
— Аз… аз чух, че… Вярно ли е, че Дракан те е насилил да пиеш драконова кръв? За да… За да те накара да му се подчиняваш сляпо.
— Да, поне първия път бе така.
След това обаче никой не ме бе принуждавал.
— Вече не го правиш, нали?
— Драконът е мъртъв, така че… Не.
Ала даже и да не беше мъртъв… В момента не чувах шепота в главата си. Изведнъж осъзнах защо се чувствах толкова добре.
Толкова много хора се страхуваха от майка ми и сестра ми — повече откогато и да било. Ала ако веднъж си попадал в лапите на учителите, ако веднъж си бил в Залата на шепота… то щеше да осъзнаеш колко голяма бе разликата. Мама и Дина може и да притежаваха дарбата да карат останалите да се срамуват, ала не се опитваха да ги принудят да мразят себе си. Не се опитваха да ги пречупят. Те просто искаха хората да си спомнят и признаят какво са извършили и следващия път да постъпят другояче.