Майка ми не бе учител. Дори ми се струва, че изпратеният от Дина сън най-накрая бе успял да затвори устата на шептящите гласове, които така неумолимо ми натякваха, че вършех само злини, че никога нямаше да получа опрощение и да се променя към добро. Може и да бях вършил глупави погрешни неща през живота си, ала това не означаваше, че трябваше да се мразя, а просто да се поуча от грешките си и да постъпя по-добре следващия път.
— Защо се усмихваш? — попита ме Роза.
Отне ми малко време да намеря точните думи. След това й казах.
— Спомняш ли си как Киллиан намести глезена ми?
Тя потръпна.
— И още как. Бе ужасно.
— Не и след това. След това се почувствах добре, за първи път от дълго време. Така усещам и главата си сега. Сякаш нещо вътре най-накрая се намести и си дойде на мястото.
Тя се втренчи в мен.
— Ти не си наред.
— Не съм.
— И престани да се съгласяваш с мен!
— Да не би да предпочиташ да се караме?
— Да! — в погледа й имаше закачлива искрица, която вече добре познавах. — Всъщност предпочитам!
Аз се наведох към нея. Дали щеше да побеснее, ако се опитах да я целуна? Позволено ли бе изобщо да целунеш доведената си сестра? Особено, ако много силно ти се искаше?
В този миг в двора дойде Ивайн… Не, по-скоро дотича.
— Къде е Салан?
— В лечебното крило.
— Мой ли да стои на крака?
— Да. Защо?
— Рауенс предизвика Дракан на двубой. В Железния кръг. А преди това иска да се извини за нещо на Салан. Ей така… За всеки случай.
Дракан бе този, който нападаше основно. Той гонеше Нико из кръга с узарите си. Нико на свой ред се опитваше да ги парира с меча или щита, или просто отскачаше настрани. Да, бе доста бърз… А това би могло да ти спаси живота известно време. Ала ако скоро не започнеше да напада сам…
Небето над прохода бе мрачно и сиво, като каменна плоча. От време на време обаче изпод облаците се показваше по някой слънчев лъч. Той проблясваше в снега, мечовете и щита на Нико. Изведнъж зърнах Кармиан. Тя стоеше от другата страна на кръга. Лицето й бе напълно безизразно, ала около нея бе сравнително празно, сякаш хората осъзнаваха, че въпреки навалицата, не бива да я доближават.
Дзъъъън. Мечовете се удариха. Нико парира атаката на Дракан и бързо се дръпна настрани. След което атакува сам — светкавично замахна назад с ръка, като свари Дракан неподготвен. Той се спаси с едно прибързано париране, първият израз на неувереност, който показваше след началото на двубоя. След това обаче отскочи назад и възстанови равновесието си.
— Охо! — възкликна Дракан, леко задъхан. — Малкото кутре явно има зъби. Иска да си поиграе с вълка!
Нико нищо не отвърна. Той, който обикновено предпочиташе да използва думите пред оръжието, не бе отворил уста от началото на двубоя.
Той тръгна към Дракан. Дракан замахна към главата му. Нико парира с щита, ала Дракан продължи да го притиска, докато накрая не застанаха съвсем близо един до друг. Деляха ги само щитовете.
Не видях какво се случи. Нико изохка, ала когато се отделиха един от друг, щитът на Дракан лежеше на земята.
— Какво се случи там? — попитах аз.
Защото Дракан пристъпваше назад, опитваше се да се отдалечи от Нико. Дори не взе падналия си щит, просто стоеше толкова далеч от Нико, колкото бе възможно. И… Това по ръката му не бе ли кръв? Да. Ръката, която допреди малко бе държала щита, бе със сигурност окървавена. Затова ли не нападаше повече?
За разлика от Нико. Изведнъж той забрави за всякаква предпазливост. Втурна се напред, сякаш единственото, което имаше значение, бе да уцели Дракан, дори и ако той самият пострадаше при атаката.
— В снега има кръв — рече Салан внезапно. — Кой от двамата е ранен?
— Мисля, че е Дракан — рекох аз. — Ръката, с която държи щита.
Затова ли Нико нападаше така яростно?
В този миг обаче Нико за малко не се препъна. На едно видимо съвсем равно място. Видях как Кармиан закри уста с ръце от другата страна на железния кръг, сякаш за да спре внезапно възклицание.
— Момчето да не се е уморило вече? — попита Ивайн. — На мен ми се види някак нестабилен.