— Не — рекох аз. — Нещо не е наред.
Нико не се изморяваше толкова бързо. Знаех това от упражненията ни в плевнята на Мауди.
Дракан също го бе забелязал. Той спря да отстъпва. Изглеждаше така, сякаш бе чакал точно този момент.
— Уморен ли си, малки Нико? — попита той нежно. — Спи ли ти се? Ами приближи се тогава.
Нико едва държеше щита, а ръката, в която бе мечът, трепереше, като при тик или спазъм. Заетият шлем се бе изхлузил върху челото му, а когато се опита да го нагласи и го бутна назад, той направо полетя надолу. Ала очите му… Нежеланието, опасното колебание вече ги нямаше. Те излъчваха единствено решителност. Ако аз бях на мястото на Дракан…
— Хайде, Нико — прошепнах аз. — Само един точен удар…
Дракан вдигна падналия си щит. След това тръгна напред, а нещо в движенията му издаваше, че това бе последната атака. Той дори не се опитваше да избегне опитите на Нико да парира. Просто го удряше и с щита, и с меча, така че Нико трябваше да отстъпи назад, заклатушка се и… падна.
— Не!
Гласът на Кармиан преряза тишината, ала не само тя викаше. Ако Дракан убиеше Нико…
Ала Нико не бе казал последната си дума. Мечът му полетя със свистене над снега и сега бе ред на Дракан да падне на колене. Единият му ботуш бе странно разкъсан. Мисля, че с отчаяния си удар Нико бе успял да пререже сухожилието на петата му. Нико се хвърли напред и събори Дракан по-скоро със собственото си тегло, отколкото с помощта на меча. За миг останаха да лежат неподвижни — Нико, затиснал наполовина Дракан. Видях, че бе допрял острието на меча си до гърлото му.
— Направи го — прошепнах аз през зъби. — Какво чакаш?
В този миг чух гласа на Дракан, студен и подигравателен, сякаш не той лежеше притиснат към снега.
— Значи все пак не ти стиска, а малки ми Нико? Явно е така. Ще се откажеш като последния път.
— Не — рече Нико. — Може и да съм глупав, но не чак толкова.
Мечът потъна в плътта на Дракан и той не каза нито дума повече.
Някой ликуваше, но не и аз. Шмугнах се под въжето и пропълзях до Нико колкото се може по-бързо.
— Нико? Нико, какво не е наред?
Защото той не се бе изправил. Дори лежеше така, сякаш никога повече нямаше да го стори.
— Какво се случи тогава? — попита Кармиан, която бе паднала на колене до него. — Нико, какво се случи в онзи момент?
Нико не каза нищо повече. Достатъчно трудно му бе да диша. Салан откри отговора. Един кървав нож в снега, нож с дракон на дръжката.
— Той е имал кама — рече Салан. — Пусна щита, за да може да я използва. Затова ръката му бе окървавена. С кръвта на Нико.
— След това вече нямаше смисъл да рискува — допълних аз горчиво. — Можеше просто да се отдръпне и да чака Нико да падне сам от загубата на кръв.
Изведнъж и Дина се появи в Железния кръг, с пребледняло и застинало от шок лице.
— Давин… — рече тя. — Той… къде е ранен?
Ивайн вече бе успял да извади собствения си нож и режеше кожената броня.
Нико се опита да възрази сподавено.
— Нека да видим колко зле си ранен, момче — рече Салан. — Може би е по-леко, отколкото си мислиш.
Ала когато успяхме да смъкнем кожената броня от него, видяхме, че ризата му бе цялата подгизнала от кръв от едната страна. Салан изруга.
— През мишницата — рече той. — От тези рани… — в този миг той зърна уплашения поглед на Дина и премисли думите си. — Тези рани не са хубави.
Кармиан се извърна. Застана с гръб към него и сведе глава, сякаш това не я засягаше повече. Аз обаче чух вика й, когато Нико падна, и не вярвах да й бе толкова безразлично, колкото даваше вид.
— Мама може да му помогне — рече Дина. — Внесете го вътре. Тук е твърде студено.
Нико все още бе в съзнание. Дишаше странно и хрипливо, а лицето му не бе просто бледо. То бе сиво. Устните му бяха съвсем посинели, като на дете, което е стояло твърде дълго във вода.
— Боли ли? — попитах аз и ми се прииска сам да се ударя.
— Глупав… въпрос — прошепна Нико.
Четирима мъже от Ская го вдигнаха на една носилка, а той затвори очи и сподавено въздъхна:
— Всъщност… Добре, че… скоро ще спре.
Внесоха го вътре, а мама изгони всички ни навън. Всички с изключение на Дина и Роза. Закуцуках навън и ритнах в снега със здравия си крак. Защо, по дяволите, не бе внимавал повече? Все пак го бяха учили как да се отбранява при нападение с меч и кама. Ала… той мислеше, че противникът му имаше само меч и щит.