— Той те е научил, нали? Онази змия.
— Престани да му казваш така!
— О, прости ми, а как да го наричам тогава? Негово превъзходителство Черния магьосник? Храбрия Убиец и повелител на сънища? Невидимия престъпник от Колмонте?
— Как можеш да говориш така, при положение че ти бе там и видя какво стори той и какво му струваше това. Той ти спаси живота, Давин!
— Не ми припомняй!
Но вече бе късно, а и бе права. Дължах живота си на Сезуан и тъмните му магии. Просто не можех да понеса мисълта, че Дина… моята сестра е негова дъщеря и приличаше на него.
— Дина… той не бе добър човек — рекох аз, колкото се може по-внимателно.
Тя ме гледа дълго, а в очите й се появиха сълзи.
— Ти пък какво разбираш! — рече тя изведнъж, врътна се и тръгна. Знаех, че го направи нарочно. Не бе случайност. Една чайка изкрещя, привлече вниманието ми и аз извърнах очи към морето. А когато се осъзнах и откъснах поглед от залива и сивата морска вода, вече бе късно. Дина бе изчезнала.
Бях толкова ядосан, че не можех да ходя спокойно. Бягах по целия път обратно до дома на Управителя, без да обръщам внимание на ядосаните хора, на които пречех или в които се блъсках. Така че, когато Дина се появи на портата, аз вече стоях там и я чаках.
Не че бях решил предварително да го направя. Беше глупава постъпка и впоследствие съжалявах, но в мига, в който тя излезе откъм ъгъла (тя ходеше почти заднешком, защото бе заета да следи дали вървя зад нея), аз вдигнах ръка и я ударих силно с длан отстрани по главата.
— Никога повече не си позволявай подобно нещо! Чуваш ли!
Шамарът ми й дойде като гръм от ясно небе. Тя не ме бе забелязала преди това. Гледаше ме насълзена, но аз бях страшно ядосан.
— Такава ли искаш да бъдеш? Хлъзгава змия, която лъже и мами хората?
— Ами какво, ако съм такава? — отвърна ми тя с твърд тон, който не бях чувал от нея преди. — Аз съм и негова дъщеря, Давин.
— Не! Ти си наша. Не негова. Какво мислиш, че ще каже мама, ако разбере за малките ти подли номерца?
— Мълчи.
Цялата трепереше.
— Мълчи, Давин. Ако кажеш само още една дума за мама, ще… ще…
— Давин! Дина! Какво, за Бога, става тук?
Обърнах се. Нико стоеше зад мен, а по-надолу по улицата се задаваха Роза, Салан и Управителя.
— Нищо — рече Дина.
— Нищо? — усъмни се Нико. — Кажи ми, Давин, удари ли я?
По-късно ми бе много трудно да обясня защо се бях ядосал така. И защо бях ударил Дина. Бях я ударил. Точно както когато… Да речем, че някой ме бе бутнал или ме бе принудил да извърша нещо, след като ме бе държал завързан или в плен. Това само по себе си бе ужасно. Но Дина бе постъпила още по-жестоко, тя ме бе блъснала мислено. Напомняше ми за… учителите и това, което ми причиниха. По-добро обяснение не можех да дам.
На Нико обаче не можех да кажа дори и това, защото в такъв случай щеше да ми се наложи да обясня какво бе сторила Дина. А така той щеше да узнае… а може и вече да бе разбрал. Че Дина притежаваше част от уменията на онази Змия. Просто не исках да го изрека. А и Дина мълчеше. Просто стоеше там с насълзени очи, а на бузата й се червенееше отпечатъкът от ръката ми.
— Какво, по дяволите, ви има на вас двамата? — Нико гледаше втренчено ту единия, ту другия. — Дина, какво става?
Дина сведе очи.
— Нищо — отвърна тя отново.
Тя се опита да подмине Нико, но той я спря.
— Дина — гласът му бе много нежен. — Дина, дори и за слепеца е ясно, че нещо не е наред. Но каквото и да се е случило, то едва ли е толкова ужасно, че да не можем да го обсъдим.
Тя го гледа дълго, толкова дълго, че накрая го принуди пръв да отмести поглед, без дори да прибегне до уменията си на Жрица. Нико се опитваше да изглежда спокоен и да ги гледа в очите, без да се притеснява, но всъщност напомняше на уплашен кон — дълбоко вътре в себе си той помнеше как го бяха притиснали в миналото.
— Ти нищо не разбираш — рече Дина накрая и се изниза покрай него. Този път той не я спря.
Сега аз бях на ред.
— Защо я удари?
От тъмносините му очи лъхаше студ. Погледът му бе смразяващ. Нико не бе Жрец на Срама и следователно нямаше от какво да се боя, но аз далеч не се гордеех с постъпката си.
— Това засяга само нас — рекох и тръгнах напред, така че той трябваше да се отмести настрана, за да не се сблъскаме. — Проблемът е семеен, а доколкото знам, ти не носиш фамилията Тонере.